Засегнати от острото перо на Петко Славейков отмъщават четвърт век след смъртта на поета

Протестите срещу разпространяваните безумни клевети по адрес на поета стават повод за намеса на правителството

Къде се намират днес в Пловдив Славейковата улица, Славейковата къща, Славейковото училище и Славейковото кафене

Владимир Балчев

Като се напише името на Иван Вазов, повечето по навик доба­вят „народният поет". И почти интимно го на­ричат Дядо Вазов. В края на XIX в. общест­веността устроила на Вазов пищен юбилей, пловдивчани пригласи­ли скъпи подаръци в знак на благодарност за това, че „народний поет" именно в техния град е написал едни от най-вдъхновените си твор­би. През 1920 г. цял Пловдив се изсипал на улиците, за да посрещ­не уважавания творец. Поетът дефилирал в ко­лесница, теглена от бе­ли коне, множеството стенело от възторг и приветствало писателя. Паметни мигове за Пловдив, отразени от тогавашната преса вър­ху далеч повече място, отколкото съвременна­та преса посвети на папската визита в Плов­див.

Малцина обаче зна­ят, че преди Иван Вазов да стане „народний по­ет",  така са наричали Петко Рачов Славейков. И това станало още по времето, когато Дядо Славейков е бил само на 40 години. В спомените си Михаил Маджаров пише, че към 1869 – 1870 г. Славейков бил най-популярният поет у нас. Появата на всяко едно негово стихотворение било събитие. „Ние веднага го научавахме наизуст и го декламирахме при своите вечерни разходки”. Уважавали  го малки и големи, още в крехка възраст Вазов пеел унесено Славейковите песни и гово­рел за автора им  с безгранич­но уважение. Дори ко­гато Вазов и Славейков се сдърпали в печата, авторът на „Под игото" продължил да се отнася с почитане към своя събрат по перо. За него Славейков бил истинс­ки народен поет. Да, но Вазов е творец, а у нас творците нямат реша­ващ глас.

Колкото до сблъсъка между Вазов и Славейков, основна причина за него била политиката. Но благород­ната душа на поета умее както да възроптава, така и да опрощава. Без какъвто и да било на­мек за преживяна обида, по-късно Иван Вазов пише за Сла­вейков. Споменава и един такъв момент – в семейството на Минчо Вазов, където царял строг патриархален ред, с наслаждение  пеели еротическите песни на Славейкова…

Чиновниците и новобогаташите обаче други бури ги люшкат. Те не могли да простят на Славейков за това, че в продължение на години обяс­нявал по страниците на вестниците кой какъв е  и как проваля успеха на народа ни. Точно, ясно, с истинс­ките му имена. След Освобождението обвинили Петко Славейков, че „повдига злъчката на сиромасите против нашите богати и порядъчни граждани, на мързеливите против трудолюбивите и пестеливите, на селяните против гражданите”… И потомците на уязвените не про­стили, та раздиплили старите обиди. Петко Славейков бил прост и необразован човек. Оби­кновен „наустничар". Наистина даскалувал по градове и села, но това било „в слепите времена". Само че Славейков владеел ня­колко езика, познавал перфектно турската, гръцката, сръбската, руската и влашката ли­тература, оправял се с книги   на   френски   и  чешки език. Заради записаните от него хиляди народни песни, пословици, предания и легенди, заради задълбочените му народопсихологически анализи, днес мо­жем обявим Дядо Славейков за безспорен академик по фолклористика и етног­рафия.

Самообразованието е една истинска академия за възрож­денските ни дейци. Наистина без дипломи и гръмки титли, но с огромни познания. Освен това днес познаваме малка част от Славейковите творби. Само през 1848 година на три пъти пропа­дали ръкописите му, през 1872 година турската полиция иззела всичките му книжа, а през 1877 година пожарът в Стара Загора го оставил само с няколко тетра­дки. Днес са останали ни­щожни отломъци от един огро­мен и наистина исторически труд – „Географически словар на Балканския полуостров”. Работа за научен институт, оглавен от академици и професори. Сам го е правел „наустничарят", който нямал късмет да отиде на високи науки в странство.

Колкото до твърдението, че Славейков е голтак, така е. Като се заженил за  чорбаджийската щерка Ирина, взел чорапи на за­ем, за да не иде бос пред олтара. И развей прах бил – в гладните зимни месеци на 1877-1878 го­дина раздавал цялата си заплата на застрашените от смърт бе­жанци, та се принудила жена му преди получаване на заплата да го изчаква пред касата. И руски пари падали в джоба му – това е заплатата му като служител при сливенския губернатор в първите месеци след Освобождението. Но не е вярно, че руското злато го заслепило. Питали го през 1877 година съ­гражданите в Търново какво трябва да правят българите – да се при­съединят към Русия, или собст­вена държава да градят. Ще си правим наша държава – отвър­нал поетът, защото турският бо­туш е дървен, ама руският е же­лезен.

Към 1920 г., четвърт век след смъртта на Дядо Славейков, нападките срещу него придобили епидемичен характер. Покрай „еротическите песни” се опитали да изкарат Славейков развратник. А всъщност тези „еротически” песни са писани с една цел – да се пее на български език, за да се спре настъплението на гърцизма. Появила се безумната клевета, че на младини поетът изнасилвал учениците си и по тази причина те по-късно се разболели от туберкулоза. Напразно живите ученици на Славейков обяснявали, че младежите тръгнали да учат в Русия с мизерни средства и станали жертва на суровия климат в северната страна. Протестите срещу разпространението на тези клевети довело до намесата на правителството през 1922 г.

По-късно очернянето на Дядо Славейков тръгнало по други пътеки – творецът бил зарязал семейството си в Трявна, за да се отдаде на бохемски живот в Цариград. Дали е така, най-добре се изяснява от томовете със събраните съчинения на Петко Славейков. Там дата по дата се вижда какво е писал, какво е издавал, как е редактирал вестници, развивал обществена дейност и работил като учител. По това време хиляди българи в Цариград се трудели далеч от семействата си. И те ли са водели „бохемски живот”? Стигна се и дотам един бъл­гарски професор да подмята пи­кантния въпрос – е ли  спал Славейков с училищната чистачка Катерина? Е – гласи отговорът му. Защото поетът се разплакал, като научил, че турците заклали Катерина край Стара Загора. А ако не беше се разплакал?

Петко Рачов Славейков, наре­чен преди много години „народний поет" на българите. Пръв наш народен поет и първи про­гласен. Без укази и правителст­вени решения, без препълнени страници по вестниците. Идва от само себе си и се приема от само себе си. Дядо Славейков, наший народний поет. И толкова.

Дру­гото стана тихомълком – научни­те светила първом скриха своео­бразната титла, родена от народ­ното признание, после здраво я затиснаха в архива.