Изповедта на един убиец

Арх. Петко Прокопиев

Вчера дъщеря ми имаше рожден ден, навърши 33 години. Бяхме в „Сентал парк”, почерпихме се, особено аз. После отидох до фонтана, гледах го дълго, различен е, знаем защо – нали се видяхме там.

Да, прав си Иво, аз съм виновен това да се случи. Да убият пловдивската богиня – не са обаче „те” както казваш, истинският убиец съм аз Иво, по-точно моят проект. Ако го нямаше, богинята щеше просто да си умре от старост – все пак е на 120 години.

И дядовците щяха да играят още шах около нея, докато и те са живи.

 Нямаше да го има и „Виенския павилион” – вие журналистите го кръстихте така. Аз исках в градината да има един павилион, беседка на онази асфалтова площадка. Само да  пази от дъжда бабите или майките с деца – нищо повече. Четох някъде, че млада двойка искали там да се женят, стана ми приятно.

А една вечер чух момиче да казва: „Много яко, ама поне да имаше контакти да си зареждаме телефоните” – права е. Сещам се, че обещах  да сложа маси за шах в павилиона.

 Исках да има хубави  детски площадки – предполагам помниш старите. Станаха по-цветни от това, което си представях, но щяха да бъдат още по-шарени, ако не бях там постоянно. Всъщност някои казват в градината на Шевалас не е имало детски площадки – вярно е. Но тогава още не е имало и градина, а търговски павилиони. Пътеките  са били земни, а „Червената алея” със сгурия – вярно е. Днешните майки не харесват  паветата около фонтана, количките трудно вървят, а токчетата се охлузват – и може би са прави.

Мисля, че много още мога да пиша, но спирам.

За  Богинята не си прав Иво, това трябваше да се случи много отдавна и не я погребвай днес, моля те. Повече от всичко бих искал да се върне на мястото си. И се опитвам да вярвам в професионализма на тези, които я отнесоха.

Другите написани от теб неща ги преглъщам.

P.S.

Обичам да се разхождам вечер в градината – сам, хубаво ми е. Лятото сядах в беседката, местех прожекторите  на другия ден. По-често бях на амфитеатъра на детската площадка. Искам да усещам това, което виждат хората – тези от чието име пишете всички. Никой не ме познава, никого не подслушвам. Никой не ме пита това защо е така, или какво ще бъде.