Стефан Иванов: Честният разговор за грешките, спасява от повторението им

Пиесата „Същият ден“ е и за странния парадокс, че където има власт – няма любов, но където няма ред и власт, има изобилие от хаос и неуредици…

Славена Шекерлетова

Писателят и драматург Стефан Иванов е автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). Публикувал е поезия, проза, пътеписи, интервюта, есета и литературна критика в повече от двадесет вестника и списания (Егоист, Maxim, Списанието на Мтел, Една седмица в София, Капитал Лайт, Алтера, Литературен вестник, Култура). Негова поезия е превеждана на английски, гръцки, хърватски и сръбски. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. От 2003 г. публикува многобройни текстове в различни издания. Превеждан е на английски, френски, немски, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е  http://siv.sofiascape.com/.

Поводът набързо да си поговорим с него е представлението „Същият ден“, което ще направи своята премиера в Пловдив на 25 февруари, Стефан Иванов е драматургът, а режисьор е Естефания Фадул. Надя Керанова и Августина-Калина Петкова изпълняват ролите, а  сценографията, костюмите и музикалната среда са на Цвета Дойчева.

Пиесата е страшна и смешна приказка без край за всекидневното усилие да бъдеш човек в нечовешки условия. Действието се развива 30 години след 1989 г. Героите са дядо и внук, пътуващи по вече построения плавателен канал, който свързва София с Черно море. Те снабдяват възстановените 86 български лагера и разказват за раждането на новия режим, за тайните му и явни проявления.

Как стана така, че работехте заедно с американо-колумбийската режисьорка Естефания Фадул?

Пътят на пиесата мина през Виена, Милано, Рим и Ню Йорк, за да се върне обратно в София, а съвсем скоро и в Пловдив. За постановката в Ню Йорк най-много по време на разговорите с режисьори ми харесаха двама млади човека – Джон Майкъл ди Реста и Естефания Фадул. Той стана режисьор на текста в Ню Йорк, а тя в София.

„Ние не трябва да съдим тези герои, а да ги изслушаме…“, казва Естефания Фадул? Защо?

Защото е прекалено лесно да потънем в късогледството на агресията. Тя може единствено да доведе до още насилие и порочен кръговрат на повторение, отмъщение и непосилна вина или страх. Чрез изслушването можем да ги разберем, да им простим, да им помогнем и те да си простят и на едно вечно завръщане към травмата и извора на нещастието да се сложи край и да има хоризонт за промяна и движение в нова посока.

Едно от посланията на представлението е да не оставаме апатични към тежки обществени процеси и явления, които отмиват човешкото лице, но напоследък, като че ли, се надига глас за доста неща, този глас не е добре чут или пък е недобре изразен, така че няма особена полза от това. Понякога хората се отказват и се съсредоточават върху това да копаят собствената си градинка, защото другото е неуправляемо. А такова ли е наистина?

Пиесата е и за странния парадокс, че където има власт – няма любов, но където няма ред и власт, има изобилие от хаос и неуредици. Ние сме някъде в този широк спектър между любов и липса на любов, между пролет и разпад, между собствената градина и големия човешки парк. И за всичко случващо се, малко или голямо, редно или нередно, красиво или грозно, трябва да се говори и мисли, защото въображението, културата, изкуството, разговорът не само регистрират наличното, а имат потенциала първо да си представят алтернатива, но след това и да я реализират наяве. Има смисъл.  
„Новият режим“ днес като повторение на историческа грешка. Какво повтаряме успешно със знак минус?

Повтаряме личните си провали, защото не излизаме от кръга на повторението и грешките, не виждаме, че го правим. Повтаряме общественото си поведение заради същите причини. Страх от реалността, живота, отговорността. Страх от себе си.

„…награди и наказания – това е най-добрият начин да се управлява…“ Манипулациите са най-силното оръжие за управление на хората, доказано, за съжаление и дори в ежедневните човешки отношения много се разчита на т.нар. „променливо подкрепление“. Хората май са много изобретателни да измислят как да оплитат с разни нишки друг и после да дърпат същите нишки в удобни моменти. В общ (обществен) план – същото, в по-друг смисъл. Има ли спасение от това?

Единственото спасение би дошло, ако разговаряме открито за тези неща, а не с недомлъвки. Ако се изследват в дълбочина, ако се осъзнае, че наистина манипулациите засягат всички ни, животът ни, образованието, здравеопазването, бъдещето на децата. Без честен разговор опашатата лъжа с лекота се превръща в истина, в която хората лесно и масово могат да повярват и сами да си причиняват нещо зло по най-банален и нелеп начин.

Разбирам, че публикуваш от 15-годишен, имаш 4 стихосбирки и няколко пиеси. Планираш ли скоро да издадеш нова книга и ако, да – каква ще е тя?

Бих искал да е стихосбирка, а заглавието да е „Без мен“. Надявам се това да стане до края на годината.

Как живеят различните изкуства в теб – литературата и театърът, кога усети, че и театърът е „твоето нещо“?

Случи се някак естествено. За мен най-важното е общуването с хората и театърът, поради природата си, е свързан с непрекъснати разговори, срещи, репетиции и сякаш всичко се случи неусетно. Литературата е по-тихо и самотно преживяване.

В едно интервю от 2015-та изброяваш няколко неща, които ти носят утеха: да обичаш, да разговаряш с приятели, да протестираш, да четеш и слушаш музика. Има ли промяна в това днес?

Никаква.

А какво ти дава смисъл?

Същите неща.

Представлението от Стефан Иванов и американската режисьорка Естефания Фадул гостува в Пловдив на 25 февруари, вторник от 19.30 часа в Би Боп Кафе.

фото кредит: Яна Лозева