Проблемът на ДПХ не е домът му, а председателят му

Снежана Фурнаджиева затвори всички врати за творческата организация в името на това да отвори една, а накрая хлопна и нея

Иво Дернев

Ако Дружеството на пловдивските художници има проблем, то той не е домът му, а председателят му. С много усилия Снежана Фурнаджиева успя да затвори всички врати за творческата организация в името на това да отвори една- тази на галерията на Гладстон. Хлопна окончателно и нея днес с изказванията си в местния парламент, с поведението си на трибуната и от дъното на залата. Тя обиди колегите си от Градска художествена галерия, нарече общинските съветници убийци, прекъсваше говорещите по темата с реакции от местата за граждани и дори получи няколко забележки от председателя на местния парламент. Напрегнатата и видимо фрустрирана Фурнаджиева  настрои срещу себе си дори доскорошните си поддръжници сред съветниците. Те трябваше да избират между нея и обраното и твърде спокойно поведение на Красимир Линков, който дефинира кой къде трябва да се намира в тази координатна система- художниците творят, търговците продават, а музейните работници се занимават с музейната дейност. Точно и ясно.

Проблемът на ДПХ се нарича Снежана Фурнаджиева, тъй като тя влезе в редица нетворчески конфликти от името на дружеството, резултатът от които ще е за сметка на членовете му. Организацията спря да говори за същността си- изкуството, за да отвори темата за ключовете и вратите. Спря да презентира адекватно изложбите си пред медиите, за да ги кани на протести, съвпадащи с откриването на изложба на други художници. Председателят й покани архитекти, за да води абсурдна презентация на архитектурен проект, вместо да кани свой колеги от цялата страна и чужбина, за да води откриването на големи събития в областта на изобразителното изкуство. На търсачка „Дружество на пловдивските художници” в интернет излизат само публикации за битки, скандали, търкания и конфликти с този или онзи. Публикации за „теченията в съвременната пловдивска живопис” или „новите пловдивски графици” от името на ДПХ няма. По снимки се виждат протестни плакати, вместо картини.

Ако дружеството имаше председател с визия, способност за диалог и мениджърски възможности, днес можеше да е част от бъдещето на галерията на Гладстон. Ако имаше такъв шеф, ДПХ щеше да се отвори към онези художници, които отдавна не намират смисъл да са част от тази организация, а вместо това се капсулира още повече. Щеше да обедини всички творци в града в името на каузата си. Щеше да убеди и политиците, и гражданите, с чийто пари се построи новата галерия, че ДПХ има сили и възможности да управлява сграда като изложбената зала. И щеше да представи аргументиран и реалистичен бизнес план за това. Нещо, което не се случи през всичките тези години.

С този си коментар не искам засегна никого от членовете на Дружеството на пловдивските художници. С много от тях съм приятел, с други познат, за трети съм писал, други не познавам.  Имам отношение към всичко, което правят. Наясно съм, че мога да предизвикам гнева на част от творците. Някои от тях вече са ми гневни. Но счетох, че сега е времето публично да задам един въпрос, който ме гложди от известно време, а вероятно и те започват да си задават.

Всъщност, на кого е ДПХ? На художниците или на Снежана Фурнаджиева, която си поиска ключа за галерията от Иван Тотев?