На какво чуждите туристи у нас викат „мини чернобилчета“

Актуално Гласове Градът Живот Забравеният град Новини

Проектът „Изоставената България” превърна мракът в културен туризъм

Създателят на „Dark Tour“: Всички участници в туровете из изоставените места са тотално разтърсени. Водим задълбочени разговори. Това е един цял процес

Евгени от проекта „Abandoned Bulgaria“ търси и научава историята на сгради в България, изоставени и тънещи в забрава. Той намира архитектурни бижута в градовете, селата и планините, снима ги и развежда групи от хора, за да покаже историята на страната ни, през погледа на рушащото се минало.  Защо се пречупва диалогът по съживяването на величествените сгради? Какъв е потенциалът на мъртвите постройки? Къде пропитите от история архитектурни шедьоври могат да се срещнат, разказва пред Под тепето създателят на „Dark Tour“, който може да ви разходи и в Пловдив. С него разговаря Ивелина Василева.

    – Защо архитектурното наследство е пренебрегнато? Къде се къса нишката?
– Това е най-интересното, че всяка сграда си има своята уникална история и причина да се стигне до тук. Например, при по-големите постройки, най-често става въпрос за строителство от соца, в наши дни от пазарни причини е изключително трудно да се поддържа. Дори и да решат да ги превърнат в хотели или публични сгради са изключително трудни за отопление и биват изоставени.

    – Къде срещаме изоставени архитектурни шедьоври?
– Трябва да се отбележи, че често са в центъра на града. В други страни са в покрайнините, забутани в предградията. Например, пловдивските тютюневи складове имат културна ценност и не могат да бъдат разрушени. В последствие стават собственост на хора, които имат материални очаквания от тях и нарочно не ги подновяват, чакат да паднат или се случват случайни палежи и остават без покрив. Те искат да направят на това място МОЛ, или каквото е модерно на деня. Често изчакват удобния момент да си лансират проектите, а в това време тези сгради се рушат. Дори, според мен, има такава целенасочена политика, не знам колко е осъзната, но като практика го има. Като басейнът Червено знаме в София – супер лесно е да се отиде там, вандали отдавна са минали. Крадат машини, надраскали са, изпочупили са, за да може да се каже после: „А, виж какво направиха вандалите, ние вече не можем да го оправим“. И това се случва винаги на апетитно местенце. Остава се да бъде разрушено и да се направи нещо комерсиално, а не нещо за хората. Това е начин, според мен, да се смени статутът на сградата и някой много бързо да си изкара много пари.

    – Ние познаваме тези сгради, емоционално и обективно ги ценим. Тези, които държат в ръцете си властта да решат съдбата им, изпитват ли нещо към тях?
– Не смятам. Мисля, че ги виждат като един трън в очите. Като нещо, което трябва възможно най-бързо да бъде разчистено и там да се построи това, което са си намислили. Аз нямам нищо против новото строителство. Даже съм фен на архитектура от всякакъв тип, но за съжаление, почти цялото ново строителство в България е най-евтиното – пластмасово, стъклено, безлично, адски скучно. Въобще не може да стъпи на старите места, които си отиват. Те имат свой дух, отличителна архитектура, по-голяма ценност. И за туризъм, и за бизнес. Те са страхотен потенциал,  привличат много туристи и не само. Днес никой не може да си позволи да строи по този начин. Мисля, че хората, от които наистина зависят нещата, не виждат потенциала и не успяват да го използват. А реално те самите могат да профитират от това.

    – Когато обикаляш по тези турове какво е настроението ти?
– Неописуемо е! Дори и тези умиращи бетонни сгради да са до оживен булевард, влезеш ли вътре, се обличаш в съвсем различно усещане. Имат специфична тишина, изведнъж всичко спира. Целият градски свят, бомбастичното, там изчезва, нещо като усещане за музей. Най-много някакви птици да прелетят, чува се как вятърът вее, разпокъсаните завеси шумолят. Има една изоставена болница в сливенско, усещам в нея как стените са като разказ без думи. Ако човек се замисли по един дедуктивен начин, те имат своя история и можеш да научиш много за себе си, знаейки през какво е преминало мястото през годините и хората, които са били там. Какво е преживяла България, за да се стигне до там.

    – Представяш ли си за какво може да се ползва дадена сграда?
– Това е едно от нещата, което привлича хората. Първо го виждаш тотално разбито, после започваш да го изследваш, опитваш се в мозъка си да сглобиш пъзела как е било преди. Виждаш артефакти, представяш си какво се е случвало, как е изглеждало. Накрая, когато разгледаш всичко си казваш: Не мога да повярвам, тази сграда тук може да бъде поправена. Тези места са годни да се превърнат във всичко –  арт галерия, хотел, дори и да се използва само фасадата. Милиони варианти има. Аз лично ги виждам във всяка сграда. Някои от тях са отвъд възможността да бъдат поправени, докато много могат да бъдат спасени.

    – Можеш ли да дадеш пример за потенциал на съживяване в някоя от тях?
– В Пловдив ще разкрия едно от тайните места на моя тур – Централна поща. За хората е изключително първо да видят тази огромна, бруталистична сграда. Влизаме вътре, показвам им частта, където пощата работи и се взимат колети, взимат се пенсии, пускат се писма. Всичко изглежда що-годе нормално. После отиваме в просторната част, празното пространство с тези барелефи и мозайки. Хората питат защо се разпада и аз нямам отговор. От там им показвам администрацията горе, излизаме и след кратка разходка стигаме в задната част. Слизаме по една стълба в приземния етаж, а там се вижда най-изоставената част от Пощата. Целите подземия са празни, прозорците са изкъртени. Омерзени, издраскани, изпотрошени, стъкла навсякъде. Чужденците са в шок. Има разкошна огромна тераса, която гледа към Стария град, римските останки, в центъра на града. Там едно кафе да направиш ще е претъпкано. Каквото и да направиш там всъщност ще е претъпкано. А какво се случва? Нищо, освен това, че е все по-изкъртено и все повече прозорци се трошат. А потенциалът на Пощата е огромен.

    – Колко турове си правил до сега?
– Доста. Това е трето лято, в което правя турове. Всяка година са все повече. Някои харесват изоставени фабрики, други комунистически сгради. Но най-голям интерес има към Бузлуджа. Сграда известна на световно ниво. Има хора, които обикалят целия свят, за да видят 10-те най-известни изоставени сгради. До скоро Бузлуджа беше в тази класация. Тя привлича невероятен брой хора.

    -Как се събират групи?
-Хората ми пишат предварително, искат да им разкажа историите, които съм събирал. Няма конкретни дни или период, всичко е на уговорка, импровизирано.

    – Какъв тип хора идват?
– Трудно ми е да определя. Преди години съм работил в Слънчев бряг като екскурзовод. Тези, които идват на моите турове сега нямат нищо общо с групите от Слънчев бряг. Това е публика, на която й е интересно да научи за истинската България, а не за тази, която  общините са подредили и се опитват да покажат в центъра на града. Имал съм туристи от 20-годишни до над 60, от Америка, Канада, Англия, Скандинавия, Германия, Франция, Австралия, Нова Зеландия.

    – Чужденците споделят ли добрите и лошите примери от техните страни?
– Да, споделят. Това е нещо като културен туризъм, защото, колкото им е интересно да видят тези сгради, толкова им е интересно и да научат тяхната история. Често си говорим за причините тези сгради да бъдат изоставени. Разглеждаме какво ни е завещал комунизмът. Това е интересна тема за тях, защото са чували много или малко за комунизма, но не знаят каква е истината за режима. Говорим какво е било да живееш по това време. Те имат идеалистична и романтична представа, но когато дойдат в България виждат, че всъщност не е било точно така.

    -Какво ги кара да пътуват до тук, за да са част от този тур?
– Защото при тях почти няма изоставени сгради. Всичко е толкова подредено и изпипано, че искат да усетят някакъв контраст, да могат да се зарадват на тази тяхна уреденост, те имат нужда да видят нещо друго, нещо разрушено. При нас такива сгради не липсват. Трябва да видите очите им. Викат им „мини чернобилчета“. Често идват хора, които могат да си позволят да пътуват, видели са целия свят и искат по-различно усещане. Желаят да научат повече за България, отвъд това, което ние се осмеляваме да им покажем на нашите официални гидове.

    – Част от сградите държат ли се под око от някого? Има ли охрана и грижи за тях?
– Някои да. Бузлуджа вече се наблюдава, има денонощна полицейска охрана. Не се знае колко ще продължи. Това може би е с цел да не влизат вандали, отделно е с цел безопасност. Има опасни места и всеки момент покривът може да се срути. Падат метални парчета, когато има вятър. Искат България да няма този неприятен имидж. Като е въпрос на време там да се случи инцидент и някой да пострада. Обикновено у нас се взимат мерки, чак когато нещо лошо се случи.

    – Как действат туровете на хората?
– Всички са тотално разтърсени. Водим задълбочени разговори. Това е един цял процес. Дори след еднодневен тур те кара да се замислиш. Ободряващо е, защото ни помага да осъзнаем какво притежаваме, да видим как всичко е преходно, да се зарадваме на нещата, които имаме в момента, да осъзнаем, че те няма винаги да са с нас. Това има терапевтичен ефект върху хората. Докато обикаляш МОЛ-а и града всичко изглежда перфектно, развиващо се, непрекъснато подменящо се, никога няма да свърши, създава илюзия за вечен живот, който никой от нас няма да има. Планината дава сила за величие, но в града забравяме това. Всяко нещо има възход и падение в града. Макар и болезнено, турът помага да оценят това, което имат и да не отлагат нещата, които искат да направят със себе си.

    – Кои сгради са те впечатлили теб?
    – Много ме впечатляват изоставените къщи, които откривам в Родопите, в смолянските села. Аз често обикалям там, защото имам нещо като вила последните 8 години.  Темповете на обезлюдяване са стряскащи, защото се случва пред очите ни. Младите хора са в Пловдив или другаде. Остават само тези, които не могат да си тръгнат. Това се случва с дни, не е нещо толкова бавно и неусетно. Виждам стари разкошни къщи, всяка от тях с гледка към планината. Аз си представям какво е било да живееш в тях, когато е било живо селото с глъчка, с деца, имало е лятно кино. От няколко стотин човека, в момента живеят 5. Опитвам се да си представя какво са правили хората да оцеляват, как са живели, как са изглеждали къщите като нови. Много са красиви, с каменни покриви, а с всяка изминала година по една от тях безвъзвратно си отива. Иначе ходя да си ги наглеждам, да ги снимам. В началото имах амбиция да ги възродя, но постепенно осъзнах, че една птичка пролет не прави и колкото и да го искам, докато цялото общество не е готово, тази промяна няма да я има.
Друго място е ЖП заводът в София. Има нещо много носталгично там. Огромни, страхотни индустриални помещения с много високи тавани. Зеленината някак си е превзела всичко, като джунгла. Нагледно е какво би станало, когато хората изчезнат и как природата завзема територията на хората. Прокрадват се лиани. Понякога, когато гледам тези сгради си мисля не е ли това едно показно какво ни очаква, в следствие на климатичните пагубни промени, които причинихме.
В Пловдив ми харесва много стадионът. Пример за полуизоставено, полуизползвано място. Има графити, цели трибуни обрасли в трева. В същото време хора тренират на стадиона, деца тичат, в малки зали се тренира бокс, джудо. Странен микс. Стана ми мило, как това, което зависи от държавата е тотално оставено на забрава, но малките пространства, които използват спортистите са спретнати, боядисани, чисти. Правят каквото могат, те поддържат това, което зависи от тях и милеят за него, пазят го, има тренировки. На ниво индивид нещата се случват, но на ниво държава и общество не се случват.

    – Можеш ли да посочиш сграда, която сме на път да изгубим?
– Със сигурност са много. Една от моите любими сгради е в Пловдив, Сточна гара, какви ли не проекти имаше там, а сега багерите нахлуха и са заравнили мястото, за да построят поредния МОЛ, от който нямаме нужда. Трябваше да бъде парк, но това няма да стане. В период на псевдо завишена икономическа и строителна активност, такъв тип сгради бързо си отиват. Защото са на апетитни места, стари са и на никого не му се занимава да ги реставрира.

    – Лесно ли се влиза в изоставените сгради?
– За много от тях трябва да се иска разрешение, да се пребориш с охрана или изобщо не позволяват да влезеш. Тези, в които е забранено влизането ги снимам само отвън или отгоре с дрон, така може. Има такива, в които се събират  бездомници, наркомани, намирам спринцовки, превърнато е в тоалетна. Всеки е сякаш добре дошъл и на никого не му пука, че ти ще си поредният, макар някои от постройките да се водят на община или са частни. Аз не съм имал проблеми, но е плашещо, когато ходиш сам.

    – Има ли чувство за хумор в тази ситуация?
– Ако човек си го носи със себе си, навсякъде може да види хумора. Аз често виждам забавното в графитите. Порутена постройка и изведнъж цветен и весел графит. Някой път са по-заиграни, с послания. Наскоро намерих нарисувано едно човече как се бори с огромен змей. Вечната битка между доброто и злото, а стената е използвана като пано.

Споделете ни във:

1 коментар за “На какво чуждите туристи у нас викат „мини чернобилчета“

  1. Тъжно… И вярно!!! Може би е началото на края??!! Може би след 50 – 100 години по тези земи ще живеят други народности и те или ще доразрушат всичко или ще се възползват от натрупаните блага, в частност и сградния фонд…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.