Фиеста с чук и джаджи – за един нов катерачен маршрут в Рила

Актуално Градът Живот Новини

Предлагаме ви един любопитен фоторазказ от Владимир Пеков за изкачването на скален връх в Рила. Владимир Пеков е завършил магистър по фотография и в момента работи на свободна практика в студио Космос, Пловдив. През годините е автор на няколко самостоятелни изложби с нестандартен  поглед. Любовта към скалното катерене и умението му да разказва през обектива, ни показва трудностите и упорития характер на един малък екип.

Станислав Атанасов – Мечката, когото спокойно можем да наречем един от най-добрите млади алпинисти на България

Николай Петков – един от най-опитните алпинисти от старото поколение, автор на редица емблематични изкачвания както в България така и по широкия свят.

Владимир Пеков – професионален фотограф и запален любител на склано катерене http://vladimirpekov.com/

Фиеста с чук и джаджи

Преди седмица мислех само за спортно катерене по лепеняци, сладолед и как си почивам, докато гледам „Алф“. Прочетох, че Мечката си търси свръзка за премиерен маршрут в Рила. Писах му, че съм навит, той прати снимки на района и в мозъка ми светнаха веднага две лампи – 1. Много ще се носи, 2. Малко ще се катери.

Малко ще се катери + много ще се носи, рязко се разграничаваше от плановете ми за живота, но снимките на района, в който се очакваше да ходим, и качеството на скалата, което виждах, накараха едната лампа да спре да мига. Викам си „е к’во пък, малко ще се катери, ще направя снимки ще си почивам“.

Казах на Мечката – „Идвам!“ Той беше малко скептичен, че ще се огъна и ме проверяваше през ден навит ли съм още. Усети, че май се колебая. Направихме планове кой какво ще носи, какъв инвентар е необходим. В процеса на подготовка стана ясно, че ще бъдем трима в свръзка. Мечката, Николай Петков и аз. Това беше много добре. От тримата аз съм най-неопитен и ще мога следвам техните стъпки.

Дни преди заминаването се оказа, че и тримата не разполагаме с автомобил в движение. Доста тъпо. Две в сервиза, а моята с изтекли документи, а нямам пари за тази работа. И хоп обаждат ми се да ме питат: „Абе ти нали си катерач, знаеш ли някой да може да монтира една тенекия на 5-я етаж?“. И рязко отговарям, “Знам! Аз!”

Не бях наясно точно какво ще трябва да монтирам нито как, но това беше шанс да вкарам колата си в движение и проблема с придвижването да бъде решен.

Сряда. Тръгваме.

Паля вярната каручка и тръгвам да събирам хората и багажа им. София, трафик, леви завои, клаксони… Бе, яяяяя…

Натоварихме се тримата в комбито и колата клекна. Не че сме дебели, ами тримата имахме достатъчно багаж, че се наложи чак седалките да пускаме, за да го съберем. Леко ми стана лошо, защото някой после това трябва да го носи нагоре.

Пристигнахме в долината, където срещнахме приятели, раздувахме за катерене, бирички, ала-бала и започнахме да сортираме железата.

Разпънахме една черга и всичко на нея. Николай Петков извади един преносим кантар, с чиято помощ разделихме товара по равно.

Първоначално мерихме по 9 кг от общия багаж на всеки, после по 10, после 11… Оказа се, че за всеки се пада малко под 13 кг инвентар, без да броим храната, дрехите и личните принадлежности. Претеглихме накрая трите раници, бяха около 30 кг всяка. Което не е толкова зле, ако я носиш по пътека за около 200 метра! Обаче ние ще трябва да дръпнем 800 метра денивелация по 45 градуса наклон, без пътека. Заспахме (аз лично много не спах), после се оказа, че и те много не са спали.

Четвъртък. Настане сутрин – слънце изгрява. А ние спим.

Иглата, Двуглав и Злия зъб

Цяла нощ се въртя, ставам, снимам с фотоапарата и заспах по изгрев. Успахме се. Бърза закуска, кафенце, бисквити и захапахме пътеката. Още от първите метри усетих как изоставам от групата. Мечката определяше темпото по някаква нова система – „Тръгваме бързо и после рязко увеличаваме темпото“. Вървим си ние, ама то вървенето беше на моменти придружено с леко прекатерване от 3-та категория + товара който ни натискаше. Евентуално падане щеше да свърши доста грозно по тази „Пътека“.

Станислав Апостолов с прасето раница

Пуф-паф, малко нецензурни думи по адрес на багажа и сме в лагера. Краката ми леко треперят от умора и като цяло мрънкам. Малко ме е срам, че мрънкам особено пред Николай, но виждам, че те ме приемат и на мен ми олеква. Та има-няма 30 минути откакто сме в лагера,а Станислав вече се подготвя да тръгва с катеренето. Викам си: „Тоя е луд!“

За по малко от час лудият вече бореше първите метри нагоре по скалата. Николай доста сръчно направи две площадки от камъни под началото на маршрута, докато Мечката пръхтеше и се опитваше да излъже един храст на пасажа. Захапа храста, викна „Катеря свободно, внимавай“, зарови се в пясъка, пръхтя, сумтя и стигна до здрава скала. Имаме площадка на първо въже. Фиксираме парапет, минавам, резекипирам и Мечката тръгва да бори второ въже. Идва Николай на площадката и си лафим, все едно седнали на кафене, а Станислав нещо си чука горе и напредва, но бавно. Седим ние отдолу и му даваме акъл откъде да мине. „Не, не, не, не от там, давай директно през надвнесения отворен викнел!“ Излезе, направи площадка, фиксира парапета и айде надолу към лагера. Спуснахме се по залез, небето – красиво, пухкаво, настроението – весело. Вече имаме парапет на първите две въжета, и то още първия ден.

Парапета, по който слизаме вечер и се качваме сутрин

Петък. Николай Петков

Най-накрая Мечката каза, че се е изморил и ние с Николай да поемем водачеството този ден. Тръгнах с него по парапета нагоре, а на второ въже имаше една лабилна люспа скала, надвиснала като гилотина над мен. Или ще падне, или няма да падне – 50% на 50%. А тя отцепена отвсякъде и кънти като камбана. Падне ли, директно минава през главата. Доста дискомфортно усещане. Не падна.

Николай тръгна по трето въже. Седя си и кротко осигурявам. Наблюдавам го, въжето е трудно. Той е много опитен и наясно какво прави. Систематично, подредено като хирург слагаше клиновете и джаджите, а аз бях медицинска сестра, която подаваше от време навреме необходимите инструменти.

Николай Петков води трето въже

В това време под мен Мечо вилнее с големия чук и бута канари, които вероятно са чули как се сгромолясват чак в долината. Добре е, че по тази „Пътека“ няма хора. Стига той до моята гилотина и му викам “Бутни онази люспа, като гилотина е , много е опасна“. Блъска 15-20 минути, паднаха много други неща, а гилотината седи. “Люспата е здрава, няма да падне” – казва. „Е то и на коча ташаците се люлеят, ама не падат“, успокоих се аз.

Дойде на площадката на трето въже и пак двамата долу дават акъл на оня горе откъде да мине. Николай е опрял в едно таванче с тънка цепка и се върти, мъчи се да го излъже нещо, а ние смело отдолу го надъхваме: “Не, не от дясно, давай централно през тавана, през цепката. Слагай червен, слагай жълт“… И той мина от там. Отивам при него. Фиксираме парапет, прехвърляме инвентара и вече е мой ред да поема водачеството. Дръпнах две въжета по относително лесен и не особено геройски терен и бях на върха. Хопа-хопа и те дойдоха при мен. Радваме се. Направихме си снимка за спомен и айде надолу по парапета – да ядем, да раздуваме и да се смеем в лагера. Седя си горе и си мисля колко добре се сработихме с Николай и Станислав. За два дена имахме завършен маршрут в доста отдалечен район.

Станислав и Николай обсъждат стената на Двуглав

Събота. Опит за свободно преминаване.

Вчера Станислав беше изморен. Обаче днес се е надъхал яко да мине маршрута свободно. Дърпам се по парапета и го чакам да тръгне, за да снимам. Катери добре, обаче стига онзи храст, слага лилав френд излиза над него, хваща храста… да ама храста е в пясък. Бори се, обаче пясъкът не му дава шанс и той полетя. Лилавият задържа. После Николай изчисти храста и аз пробвах на горна да мина първо въже. Излезе много лесно, защото вече беше изчистено.

Мечката тръгва пак. Бабамммм…… и първо въже вече е преминато. Тръгна по 2-о въже. Леви-десни, тука френдче, там френдче, хоп клемичка и изведнъж дръпна ръчната и яко я закъса.

Второ въже

Беше излязъл около 5 метра на последния френд и се намираше в надвнесения отворен винкел. Изключително въздушна позиция. Седя, снимам и си мисля как Мечо всеки момент ще полети. Въртя, сука, докопа един джоб. Френда долу далеч, че и сложен лошо. Никакъв шанс да го задържи. Седи си той на джоба и си говори сам: “А ся да видим кой е бягал от часовете по винкели“. Хич не му се тръгва от хубавата дръжка. Надъха се и виква: “Тръгвам!”

Пасажа на второ въже

Опипва скалата на сляпо, не вижда хватките, аха-аха тръгва да пада. Напипва едно хубаво зъбче, прегрупира краката и излезе от винкела. „Брех, тоя не падна“. Мина. Включи въжето в примката. Седя и не вярвам как се пребори с тази депресираща ситуация. И двамата викнахме доволни… Обаче над нас 3-о въже. Умората е голяма, а категорията на въжето -неизвестна. И попаднахме в ситуация като при игра на покер на сляпо. Залагаш всичко и се надяваш картите да не са много лоши. Стигна таванчето, а там хватки няма. Много интересен стил на катерене, таван без хватки! Подпира се с рамена, шпагати, компресии, не знам точно как го е лъгал, обаче гъзът му вече е над тавана.

Трепери. Болта е 6 метра под него. До болта няма нищо. Падането може да е много лошо. Той го знае и трепери. Не ще да пада. Не ще да се чупи. Обаче е много изморен. Рита и стиска силно, зениците му са отворени. Него го е страх, мен ме е страх, че него го е страх. Него по принцип малко го е страх, а сега го виждам и много го е страх, откъдето си правя заключението: „дейба т’ва е много страшно бе!“

Началото на трето въже

Не знам кое – дали адреналина, дали опита, дали заради редовните тренировки, обаче не падна. Мина и трето въже. Е тука вече и тримата крещяхме от радост. После 4-о и 5-о въже са лесни. Качихме се и тримата до горе, стъмваше се. Умората отново ни натисна, пуснахме чилиците и газ надолу. А като те налегне умората става опасно. Проверяваме всичко по два пъти, по три пъти – да не литнем по невнимание.

Долу сме. Щастливи сме. Имаме си завършен маршрут. Имаме си първо свободно преминаване от Станислав Атанасов. Всички сме здрави.

Пием бира. Нещо липсва. Маршрутът няма име. Николай Петков предложи маршрутът да се казва „Джиджи“ в памет на Георги Атанасов – Джиджи.

И така се роди „Джиджи“. Прекрасен маршрут на джаджи, предлагащ красиво и въздушно скално катерене.

Николай Петков, Владимир Пеков и Станислав Атанасов на фона на Джиджи 7b/b+, Долна дяволска игла, Рила

фотография и текст: Владимир Пеков

Споделете ни във:

1 коментар за “Фиеста с чук и джаджи – за един нов катерачен маршрут в Рила

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.