Най-новата книга на Иван Странджев е „Улици на тъгата“. Авторът споделя, че стихотворенията му са бележки на душата, които вървят по улиците на тъгата из призрачния, но и обичан град Пловдив. Според поета, тъгата настъпва с натрупването на знанията, защото колкото повече човек знае, толкова по-тъжно му става за всичко изминало и всичко предстоящо. В новата си книга „Улици на тъгата” се разглежда идеята за вътрешния свят на човека между надеждата и безнадеждността на живота.
Как възприемате тъгата като усещане и каква е нейната консистенция в новата Ви книга?
Тъгата е усещане, което не носи в себе си агресивност, алчност, някакви остри стремежи, които изкривяват човешката душа, реализация на всяка цена… Това за съжаление са характерни белези на нашето време. Устремното движение на амбициите за реализиране, независимо от качествата които имаш, не ти позволява да видиш света, да разпознаеш неговите радости и болки. Колко от днешните писатели си задават въпроса: „Какво се случва с човека? Къде е човекът?“. А да не говорим за това колко малко от тях пишат за човека. Човекът вече не е ценност. Други са ценностите и те обединяват много от пишещите събратя. И то лесно може да се види в измисления ни литературен живот. Има няколко групи писатели, които си разменят награди и участия в журита, пишат статии за „приятелчето“ до дясното или лявото си коляно, а след това пък – съвсем изненадващо – „дясното“ или „лявото“ коляно връща жеста и открива неподозирани дълбочини и таланти до себе си. Не е толкова трудно да бъдат видени тези смешни групички. В тях участват издатели, ръководства на почти литературни вестници, преподаватели в университети, неизменно присъстващи в радио и телевизионни програми. Всичко това подсказва за нищета, за дълбока бедност на духа.
От гледна точка на годините, които имате, и натрупания опит, правите ли често равносметки, какво мислите за живота като един миг?
Мисля, че животът не е миг. Той е нещо много бавно и неясно в какво време преминава. Онова, което имаме като божествена награда, е да го наблюдаваме и доколкото можем да го превръщаме в история на душата. Дълбоко не вярвам, че животът на един човек може да бъде променен от стиховете, прозата или театъра. Литературата не е модел за живеене. Литературата се появява след живота.
Остава ли надеждата за полет?
Полет с уредите на Мъск ли? О, не! Тези полети приличат на безсмислени екскурзии. Летят в пространството някакви десетки килограми месища, а духът на човека си остава на земята. Онзи, което е крал, малтретирал, мачкал човека, който е направил парите си от труда на другите, когато се върне от скъпата екскурзия, си е същият. И защо е всичко това? Нови светове ли открива торбата с месо, някакво прераждане ли получава или пречистване?… Нищо! Полетът не е техника и с пари не може да се купи.
Цялото интервю четете в КАПАНА
