Джанет Уолс: Книгата трябва да е като дете- зачената със страст и отгледана с внимание

Арт

Шест месеца писах историята си, пет години я редактирах, казва една от най-продаваните писателки в света
Image title
Джанет Уолс, една от най-популярните журналистки в Щатите и една от най-продаваните писателки в света, даде специално интервю за българските си почитатели, което публикуваме със съдействието на издателите й у нас „Хермес”. Поводът е отпечатването на български на бестселъра й „Стъкленият замък“- един от най-очакваните романи от българския книжен пазар. Романът, който проследява истинската житейска история на авторката, работила за едни от най-престижните вестници и списания в Америка: Ю Ес Ей Тудей, Ескуайърър, списание Ню Йорк и др., се издава от „Хермес” и може да бъде открит в книжарниците от 2 декември. Това е изключително добре написана, остроумна и увлекателна книга, носител на няколко престижни литературни награди: наградата Кристофър – за „утвърждаване на най-висшите човешки ценности”, наградата на Американската асоциация на библиотеките „Алекс“ и наградата Книги за по-добър живот.
Рядко явление е една книга да се радва на толкова топъл прием както от читатели, така и от критици. „Стъкленият замък” е сред най-продаваните заглавия в САЩ и Канада в продължение на години, като само в САЩ са продадени над 4 млн. Екземпляра. Книгата фигурира в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс в продължение на 244 седмици. Книгата е сред Топ 10 на най-голямата електронна книжарница „Амазон“ за най-добри книги на десетилетието. „Стъкленият замък“ е преведен на повече от 30 езика, а правата за заснемане на филм по книгата са закупени от Парамаунт.
– Джанет, колко време ти отне да напишеш тази книга и труден ли  беше този процес?
– Да пиша за себе си, за своите лични преживявания, за мен беше ново и доста смущаващо занимание. През последните 25 години няколко пъти се опитвах да опиша своята история. Случвало се е да напиша до 200 страници  за един уикенд и след това да ги изхвърля, без дори да ги погледна. В един момент реших да романизирам историята си, но не се получи. Когато накрая реших, че вече съм готова да разкажа истината, книгата се роди само за шест седмици; следващите четири години прекарах в редактирането й. Но както казва съпругът ми:  Книгата трябва да е като дете – зачената със страст и отгледана с внимание.
– Защо отлага толкова дълго, преди да опишеш спомените си?
Джанет Уолс
Джанет Уолс
– Бях убедена, че ако истината за моето детство и за семейството ми излезе наяве, ще загубя работата си, приятелите си, общественото си положение. Оказа се, че никога не съм грешила толкова в живота си, че много съм подценила хората.  Не само не загубих нищо, а спечелих много нови приятели и съмишленици. Цял живот съм крила истината за миналото си, не съм си позволявала лукса да се доверявам на другите и затова съм пропуснала шанса да узная на колко голямо състрадание, човечност и истинско приемане  са способни хората. Ненапразно една от най-великите мисли в Библята е: Истината ще ви направи свободни. Вече наистина съм такава.
– Как успя да запазиш неутралния тон, когато разказваш случки, събуждащи толкова много емоции?
– Исках да разкажа историята си такава, каквато е, и да оставя читателя сам да я съпреживее емоционално според собствените си критерии. Разказът се води от името на детето, което бях, но през призмата на човека, който станах. Според някои от моите читатели, именно в моята обективност се крие най-голямата сила и въздействие на книгата, а според други – това е недостатък. Искам читателят сам да реши за себе си кое е криво и кое – право.
– Според някои, ти си имала магическо, сюрреалистично детство, което те е подготвило за живота и те е направило боец. Според други, родителите ти са били чудовища, а децата в семейството ти са били малтретирани. Във всички случаи детството ти е било трудно. Защо не изпитваш горчивина?
– Една от причините да успея да превърна спомените си в книга е, че сега съм много щастлива с това, което правя. Преди 10 или 15 години чувствата към родителите ми бяха доста объркани. Писането на книгата беше истински катарзис за мен. Сега имам нужната перспектива и мога да приема миналото и хората такива, каквито са. Това, което научих от живота, е, че нещата никога не са черно-бели.
– Вярваш ли в късмета?
– Определено вярвам в късмета. Смятам, че колкото по-упорито работиш, толкова по-голям късметлия си. Една от любимите фрази на баба ми бе: Упорствай и се моли. Вярата в някаква по-висша сила е важна, но междувременно трябва да си размърдаш задника. За мен късметът е да изиграеш правилно картите, които са ти раздадени. Може картите ти да са лоши, но да направиш чудеса с тях, а може да получиш великолепни карти и да ги разиграеш лошо или да не направиш нищо. На мен ми дадоха смесени карти; ако бях седнала да се окайвам, нямаше да постигна нищо.
– Какво се надяваш да получат читателите ти от твоята книга?
– Много хора, прочели „Стъкленият замък“, са ми казвали: „Ти си толкова силна и издръжлива, на твое място аз нямаше да се справя“. Това, разбира се, е много ласкателно, но не е вярно. Те са толкова силни, колкото съм и аз. Просто аз имах невероятния шанс да подложа тези си качества на изпитание.

За романа:

„Стъкленият замък“ проследява изпълнения с превратности живот на авторката. Джанет е едно от четирите деца на ексцентричното семейство Уолс. Майката е потомка на заможно тексаско семейство, учител по професия и художник по призвание. Тя е добре образована, запозната с най-големите световни писатели и философи и напълно отдадена на изкуството си. Бащата е харизматичен и ерудиран, увлича се от квантова физика и технологии, от геология и литература. Той обаче се задържа по-дълго на масите за покер и в кръчмите, отколкото на която и да било работа. Майката рисува по цял ден и мечтае да получи признание за таланта си, а бащата чертае планове на изобретения, които ще ги направят баснословно богати (например машина, която ще отделя златото от скалите). Когато сметките се натрупат и кредиторите започнат да ги притискат, семейството просто се качва в колата посреднощ, отива на ново място и започва отначало.
Семейство Уолс живее в ужасна бедност, децата понякога с дни наред няма какво да ядат, но пък иначе разговарят за изкуство и философия, за наука и психология. Парадоксите в семейството са поразяващи: на четири години децата вече знаят да четат, но не ходят на училище; децата спят в кашони на пода, а майка им купува пиано, за да поддържа духа им бодър; децата ходят гладни и окъсани, но родителите отказват да кандидатстват за помощи, тъй като това ще нанесе непоправими щети върху психиката им; живеят без ток, отопление и течаща вода, но майката отказва да продаде старинните си бижута, защото било въпрос на самоуважение; живеят на улицата като бездомници, а притежават земя за милиони в Тексас.
Образите на майката и бащата са толкова многопластови, че е трудно да се изгради еднозначно отношение към тях. Когато нямат пари за коледни подаръци, бащата завежда всяко от децата в пустинята, за да си избере звезда, която ще си е само негова. И пак той открадва парите, които децата месеци наред спестяват от собствения си труд, за да си купи алкохол. Според майката: Животът е приключение; това, което не ни убива, ни прави по-силни. Няма нужда да ходят на лекар, защото това само би ги изнежило, или да помага на децата си – те ще се учат от собствените си грешки. Затова няма проблем, че стените на апартамента, в който живеят, са толкова тънки (тъкмо ще научат испански, без да плащат за това) или че не хранят домашните любимци (така няма да ги направят зависими от човека). Децата са научени сами да се грижат за себе си: ядат от кофите за боклук в училище, събират дърва в гората, оцветяват кожата си в черно, за да не личат дупките по дрехите им. Без да падат духом, те работят упорито, за да съберат пари и да избягат от този живот. Едно по едно, децата се преместват в Ню Йорк и всяко от тях постига успех в професията, която си е избрало. Не след дълго обаче родителите им се появяват на прага, без средства и желание за препитание. И въпреки че децата правят всичко възможно да помогнат на родителите си, те все пак се оказват на улицата. А защо не? – пита майката. – Да си бездомен е приключение!
Стъкленият замък, който бащата обещава да построи, когато станат баснословно богати от неговите изобретения, е метафора за безплодните мечти, неподплатени с усилия. Това е книга за силата на духа, за решимостта да надделееш над обстоятелствата и смелостта да следваш пътя, който си си начертал.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.