Мария Шнитер за унищожената творба на дядо ѝ: Явно парите са универсалният и единственият еквивалент на всичко, което правим

Мария Шнитер, внучка на градоустроителя на Пловдив Йосиф Шнитер, чиято прекрасна творба край общината бе унищожена незаконно от частен инвеститор, застана пред Под тепето в интервю за унищожаването на културно-историческото ни наследство. Преди четири години говори отново по тази тема. Тогава го направи за издадения от нашата медия архитектурен пътеводител, посветен на наследството на великия архитект- „По стъпките на Шнитер”.  За жалост, поводът и тази година е поредна загуба на шнитерова сграда.

Мария, преди четири години, преди издаването на нашия гид „По стъпките на Шнитер”, правихме интервю по подобен повод- унищожаване на наследството на дядо ти Йосиф Шнитер и наследството на Пловдив като цяло. За жалост, четири години по-късно, онова интервю е все едно правено днес. Притеснява ли те това?

Притеснява ме много, защото преставаме да се изненадваме. Преставаме да се шокираме чак толкова. От време на време нещо ни боцва по-болезнено, но все повече приемаме това като даденост и нещо, което се случва. И все повече свикваме с тая очевидност, че това ще продължи да се случва и никой няма да бъде виновен, никой няма да бъде наказан и даже ако случайно някой бъде наказан, то наказанието ще е толкова смешно, че просто да насърчи следващите, които ще направят същото.

Той дори може да бъде доволен от това наказание- глоба от 30 хиляди лева, която ще изплати с продажбата на няколко квадратни метра…

Да, 30 хиляди лева за събарянето на тази къща. Явно парите са универсалният и единственият еквивалент на всичко, което правим. Това е всичко, което успяхме да научим за последните няколко десетилетия. Оказва се, че ние вече сме готови да преизчисляваме всичко, единствено и само във финикийски знаци и в нищо друго.

Дали дядо ти е правил така?

Ако го беше правил, най-вероятно нямаше да умре в къща под наем и нямаше да бъде погребан на общински разноски. Нека си представим след 30 години работа като главен архитект на Пловдив какво значи да умреш и да нямаш пари за погребение.

Излиза, че един чужд за града човек, тъй като Йосиф Шнитер не е роден в Пловдив, а в Чехия, има отношения към нашия град в пъти повече от куп поколения след него. И в момента чужденци сякаш демонстрират много повече отношения към нашия град, отколкото ние самите…

Не, че не си обичаме града. Обичаме си го. Той си е наш и ние сме част от него, а той от нас. Обаче тоя тотален срив на моралните устои, върху които някак си стоим, или вече не стоим, изглежда не се е случил в чужбина, или поне не се е случил толкова бързо. В чужбина все още хората правят разлика между добро и зло, между това, което може, и това, което не може. И включително и законите някак се пресичат с морала, имат допирна точка. При нас хората свикнаха да приемат вече, че е така, и че това, което е добро и правилно не съвпада задължително с това, което е законно. Това, което е законно може да е много лошо, може да е абсолютно грозно, да е абсолютно неморално, но е законно. И нашите български политици все по-често казват „това законът не ми го забранява”.

Какво би казала на този инвеститор, ако го видиш?

Предпочитам да не го виждам. Дано някой ден да може да разбере, тъй като сигурна съм, че в момента не разбира, какво означава да сътвориш нещо и то да бъде унищожено. Ние това, което можем да правим, е да продължим да строим. Защото в края на на краищата те разрушават, ние ще строим. Трябва да правим нещо. Законите на физиката казват, че всяка сила трябва да има равна на нея в обратната посока.  И ние ако искаме да запазим света подреден, тоест ако искаме да оградим космоса и да го защитим от хаоса, това е непрекъснат труд. Трябва постоянно да правим същото, и същото, и същото. Защото другите сили, силите на деструкцията, силите на разпада са много по-силни.

Преди четири години завършихме с един въпрос: „Има ли светлина в тунела?”. Как би отговорила към днешна дата?

Не знам. Не я виждам тази светлина. Единствената ми надежда са младите. Аз много вярвам, че те могат нещо да променят, стига да им дадем шанс. Мисля, че просто нашето поколение се изложи зловещо, ние изгубихме всякаква основа, но децата още не са я изгубили. Така че, ако им се махнем от пътя и ги оставим те да направят нещо, може би това ще спаси света.