Подтепето

ПОД НОЖА

06 Ноев, 2017

Ованес Торосян: Младите хора могат да възродят запустелите театри, но ако ги допуснат

Ованес Торосян представи преди дни в Пловдив новия си спектакъл Harlem Shake, представен в рамките на "Нощ на театрите". В него, през няколко полудокументални монолога, той обсъжда живота в България – защо хората живеят тук, с какво трябва да се борят, дали са щастливи. Моноспектакълът е продукция изцяло на Торосян.

„Този спектакъл струва 0 лв. Бюджетът е единствено да си напечатам текста“, разказа Торосян преди спектакъла пред Kapana.bg. „Липсата на пари не може да е оправдание за един артист в сферата на театъра. Разбира се, че трябва да има финансиране и не може винаги да се прави без пари, но не става и само с мрънкане и да обясняваш, че си жертва“, коментира в интервюто той. Според него има много енергия у младите, много качествени хора в театъра, които биха могли да възродят малките театри. „Има театри, в които има 5 еднообразни представления, а през останалите дни стоят празни. През останалите дни могат да се дадат на млади хора, които да експериментират“, добави той, давайки за пример реформа в Русия от последните години. Там са предоставили театри на млади хора за по 5 години с пълна свобода и те са постигнали страхотни резултати и като посещаемост, и като самоиздръжка, тъй като представленията са били и скъпи. Ето какво сподели още Ованес Торосян за новият си моноспектакъл Harlem Shake, за бъдещето си развитие, какво се случва с театъра у нас:

- Как ти дойде идеята да напишеш Harlem Shake?

- Аз имам афинитет към това да пиша. Любопитно ми е, интересно ми е, имам една пиеса, която чака някой директор да я одобри, за да я поставя – авторска моя пиеса.

Имам един кино сценарий, имам един друг моноспектакъл, който е написан преди този – но все нещо се мотам и бавя. Сложил съм премиера на 3 декември – тогава ще изкарам втори моноспектакъл.

Писането някак си ми е интересно, любопитно ми е, тъй като завърших и режисура – освен, че съм актьор, се водя, че съм и режисьор. Изследването на драматургията е нещо, което професията ми изисква. И в крайна сметка може би съм имал нужда от такава пиеса.

Първо написах един монолог – просто ми дойде музата и написах монолог. След което реших да си напиша моноспектакъл извън този монолог. След това самата тема се изчерпа и то стана къс разказ. Залепих няколко неща и така се получи един текст за загубената писменост, за обезверяването, за моментното положение на българина. Като разказвам истории за хора, които живеят в България – млади хора в София. И техните възгледи за България и света.

Липсваше ми един монолог, който като персонаж, който за мой голям късмет се оказа, че има реален такъв човек. В лицето на един наследник на интелектуалец –  Лило Петров, който е внук на Димитър Димов, намерих такъв персонаж. Той ми е приятел, когото помолих да си напише неговата история.

Понеже самите монолози са документални – аз съм черпил информация от хора, с които съм се срещал, мои наблюдения и ми се щеше да бъде истински, а не някаква художествена измислица. И той написа неговия монолог, защо той още стои в България, тъй като това за мен е загадка,а той има предпоставките абсолютно да не живее тук в България и ми беше много интересно. Той го написа и много хубаво залепна в целия текст.

- Тази тема „Защо стоя в България“ в целия спектакъл ли съществува?

- Неговият монолог е това. Има монолог на един младеж, който е много щастлив, който работи в заведение и пее песни. И е много щастлив човекът и си има неговите модели на щастие и задоволство. Имам герой, който е израснал в краен квартал, който няма образование, продава сандвичи – и той е щастлив, макар че осъзнава, че нещо не е наред, че е изпуснал и се надява неговите деца да не изпуснат.

Имам монолог на един политик, който казва пък неговата позиция спрямо културата. Имам монолог на човек от малцинствата, неговият разказ. Той също е доволен и щастлив. Има някакви собствени изисквания, разбира се. Има монолог на един неонацист, футболен фен, който не е щастлив, той не е щастлив.

Има и монолог на таксиметров шофьор, който стои в колата по цял ден и гледа – той това каза „Аз нали ги гледам, по цял ден стоя тук и ги гледам“ и разказа няколко истории, с които се обхваща друга прослойка от нашето общество. Някак си там имаме 5-6 разказа в едно. И накрая завършва с един мой монолог – на Ованес, който е роден не в България и е дошъл тук и по някакъв начин прави нещо.

- Преди няколко седмици беше в Пловдив и за представление на Борис Зафиров, част от неговия проект „Театър на отговорността“. Изглежда социалният театър е важна тема за теб.

- Аз от 5 години се занимавам с такъв тип театър, харесвам го и го харесвам, защото е ангажиращ театър. Ангажиращ – не в лошия смисъл, а в добрия смисъл. Темите, които разглеждат тези представления са актуални. Те вълнуват зрителя. Темите разглеждат проблеми, които са проблеми и на хората, на нашите зрители. По този начин зрителят се превръща в свидетел, пряк наблюдател на събитията, а не страничен наблюдател, който гледа екзотично.

Не, че не харесвам и по лекия тип театър – напротив. Участвам в такива представления. Но смятам, че трябва да има такъв тип театър, който да се занимава със социални теми, за да може – не да „накара“, това е малко насила – но да хвърля въпроси и да помага на хората да се ориентират. Да си зададат въпроси и да си отговарят, за да можем някак си да мръднем напред.

Функцията на изкуството до някаква степен е това – то не е само забавление, да отидем, да се посмеем и да си тръгнем. Или да гледаме някаква атракция, някакви сценографски изгъзици, които са много красиви, но нищо не ни говорят. Не, че не трябва да има такива – трябва всичко да има, но мен ме вълнуват нещата, които правя със социалния театър и съм сигурен, че ще развълнуват и зрителите, и ще мога по някакъв начин да съм полезен на обществото.

- По-големите сцени сякаш са се насочили повече към по-„лекия“ жанр. Може ли социалният театър да привлече повече публика?

- Това ще се промени, защото българският зрител не е глупав. Българският зрител гледа това, което му се предлага. Да, има големи спорове дали зрителят гледа това, което му се предлага или театърът е това, което зрителят е поискал. Там спорът е голям, но е факт, че има доста зрели зрители, които имат нужда и от такъв театър. Лека полека се надявам в българския театър да преобладават заглавия, които са смислени и имат някаква цел, мисия, и имат смисъл.

Пак казвам – не, че не трябва да има и от лекия жанр. Ние не можем да се ограничим само в един жанр. Аз съм против отричането. Нека да има това, нека да има и Сашка Васева, нека да има който се сетиш – нека, трябва да има.

Но е факт, че наистина има интерес, особено от младата публика – нещо, което мен особено много ме радва. Има интерес към някакви наистина смислени неща, а не просто да идем и да се забавляваме и да си тръгнем.

Въпрос на време е това да се изчисти. И това е период, хубаво е, че има някакъв процес, нещо се случва. Театърът при всички положения не е в застой. Има хора, които експериментират. Дори има режисьори, които смесват – тоест заедно с лекия жанр поднасят и сериозни теми, но е нормално, времето ни е такова. А това не е само български проблем, в световен мащаб има този проблем с комерсиализацията на изкуството.

- Играеш много и в киното, имаш поглед, там така ли стоят нещата?

- Има напредък в българското кино, има свестни хора, които се опитват да променят нещата. Хубаво е, че много млади доказаха, че може без средства да се снима филм. Но има две страни – защото за едни други хора това беше идеално, защото те казаха – „Ето бе, снимат си без пари, ще им дадем 2 лв, ето, явно и така може“. Но има млади режисьори, които имат нови погледи, опитват се да разчупят малко.

Има безкрайно много имитатори, за съжаление. Хора, които се оглеждат кое върви на големи фестивали – съзнателно или подсъзнателно не мога да кажа. Но забелязвам, че гледайки някой български филм си казвам – „Абе тоя филм съм го гледал вече“.

Но пък сред тези хора има и други, които се опитват наистина да покажат своята индивидуалност.

- Какво предпочиташ повече – театъра или киното?

- Не мога да спра да се занимавам с театър. Това е изкуство, към което веднъж като се докоснеш, не може да се откъснеш, малко е като краста. Доста по-трудно изкуство е. Хората повече го свързват с нещо вехто, някъв „театър“ – даже и в речника на хората е влязло като лоша дума. „Не ми разигравай театри“, „не ми играй“ – и това нещо е лошо. Но аз съм се захванал с театър, защото съм се опитал да намеря ключ към зрителя и това ме държи в театъра.

Имам теория, че публиката е доста по-напред от хората, които правят изкуство. Зрителските очаквания са на много по-високо ниво от това, което се предлага.

В киното е друго – ако някой има пари, разбира се, че ще си направи филма по най-добрия начин. Но като няма пари има два варианта. Единият е да се напива и да псува как  всички са жалки и как не му дават пари да си прави изкуството. Другият вариант е да се мъчи с даденото и да даде максимум.

Но говоря за театъра – защото той може да се прави и без пари. Този проект, например, бюджетът му е 0 лв. Аз сам съм си го писал. Бюджетът му е някакви стотинки да си изкарам текста. Там не може да се оправдаеш с липса на пари. Не може да кажеш „А, сега тук нямам пари и затова представлението е калпаво“.

Театърът е нещо, което може и без пари. Разбира се, че трябват и там пари – не казвам, че е приятно да репетираш в глад и в мизерия и да си скалъпваш някакви стари декори и да ги преправяш наново. Но все пак е по-възможно.

Въпросът е, че съвременният зрител всичко вижда. Може да влезеш в Ютуб и да видиш каквото си искаш. И реално причина ти да идеш на театър няма. Няма да видиш някой актьор, дето ще ти скрие шапката, който никога не си го виждал. Нито някаква тема, която никъде другаде не може да я видиш. Най-малкото - теглиш си един филм от интернет и ще получиш много по-голям кеф, отколкото само ще се разкараш да идеш на театър.

Идва въпросът какво ние трябва да предложим, за да имат интерес и нуждата зрителите да идат там. И това търсене на тази нужда е това, което ме държи в театъра и съм си поставил за цел да постигна – експериментирайки.

Цялото интервю четете в КАПАНА.БГ

Няма направени коментари
Още от рубриката "ПОД НОЖА"

Подобни новини