Постановка показва защо страховете обсебват живота ни и имаме ли време да се пречистим от греховете

Първият път, когато умрях бях на седем. Бях на седем, а вече имах толкова много грехове…

Паулна Гегова

Режисьорът Веселка Кунчева все повече се налага на родната театрална сцена. Шедьовър след шедьовър, Кунчева ни кара да се изправим срещу най-тъмните и ужасяващи кътчета на душата си. Сблъсква неволята на съдбата със собственото ни желание за оцеляване и спасение. Спасение, което най-често не идва!

Поредната пиеса от нейната кариера, която бе представена в Пловдив, носи звучното наименование „Страх”. Една кратка дума, съдържаща в себе си хиляди светове, защото страховете в човешката душа са повече отколкото която и да е друга емоция. Много хора казват, че нуждата от щастие и амбицията са двигателните сили, които ни подтикват към развитие и успех, но това е заблуда. Именно страховете са тези, които ни тикат напред. Страхът от провал, страхът от самота, страхът от смъртта, страхът от това да се превърнеш в никой…

Постановката на Държавен куклен театър – Стара Загора е поредният бисер в творчеството на Веселка Кунчева, която изкарва наяве кошмарите и ужасите човешки по изключително мрачен, но и изключително интелигентен и ненатрапчив начин. Нейното виждане за поредност, сценография, музика и акробатика смачква психиката ни. Снишава я до ниво, в което си задаваме въпроса: „Какъв е смисълът от живота, след като никога не излизаме победители от него?”. Кара ни да настръхнем, да треперим, но и да преосмислим ценностната система на обществото, приоритетите на държавата, противоречията на характера или убийственото нетърпение на страстта, която най-често се превръща в мания.

Имаме ли време да постигнем всичко, за което сме копнеели? Лодкарят няма ли да ни обгърне в обятията си преди да успеем да изкупим всички грешки? Готови ли сме да го приемем без съпротива, без съжаление? Всичко това и още много се задава в пиесата „Страх”, в чиято основа се развиват няколко паралелни теми – за личните фобии на хората, които играят по правилата, за да не се наранят – физически и емоционално; за пристрастеността на един мъж, който иска да създаде съвършената музика, но умира три пъти през живота си и за държавата, която нехае за съдбата на поданиците си, ламтяща само да смуче от тях, но не и да им подаде ръка, когато имат нужда от помощ.

Цялата статия може да прочетете на КАПАНА.БГ