Актуално

С уиски и сълзи поляха втората книга на Росен Карамфилов


С уиски и сълзи поляха втората книга на Росен Карамфилов „Стерео тишина“ снощи в галерия U P.A.R.K семейство и приятели. Родени през душата му, думите бяха за истински истории и фантазии, посветени на баща му Кольо Карамфилов, любимата му Дани, майка му и себе си. Стихотворенията и разказите от устата на самия творец накараха гостите на събитието да заплачат. Хората не се срамуваха и дори не правиха опити да скрият влагата по очите и бузите си. Така ясно показаха, че се възхищават на силния му характер, който проличава от всеки стих. Image title
Пловдивската джазменка Мира Кацарова също си поплака искрено. Тя бе и една от първите, които поискаха автограф върху току-що купената „Стерео тишина“. Книгата представи първо нейният редактор Елин Рахнев. Той призна, че за първи път му е лесно да говори и това е защото става въпрос за Росен.
Карамфилов младши раздаде над 30 автографа за отрицателно време, получи цветя и прегръдки от тези, които го харесват. На финала на четенето след аплодисментите се чу едно мощно „Бравооо“. То дойде от устата на гордия татко Кольо Карамфилов.
Image title

Най-емоционалното произведение на Росен не може да се преразкаже. Трябва да се прочете. Ето го и него:

МЕЖДУ ЗИМИТЕ
документален разказ
Казвам се Росен. На 20 години и осем месеца. Харесвам числото 8. Осем – като безкрайността. Лекарите твърдят, че имам Image title
детска церебрална парализа. Зная, звучи страшно, звучи дори ужасно. Сигурно много от четящите ме сега ще оставят тази книга настрана и няма да дръзнат да я фиксират с поглед до следващото годишно време. За онези от вас, които притежават необходимата доза смелост да ме прочетат, ще разкажа…

Image title
Откакто се помня съм въдворен в своята месингова карета, която аз много мразя и много обичам. Едно е сигурно – това е моят начин да се придвижвам, да потъвам и да се отдръпвам от реалността, да се радвам, да пея, докато плача и да плача, докато пея. Изобщо – никога не съм използвал краката си както останалите човеци.Може би съм не-човек, знам ли?

Image title
През нищожно малкото мигове, които съм преживял, основната ми задача е била една – да опитомя смелостта, тъй както Малкият принц опитомява лисицата. В един момент разбрах, че няма друг изход. Престанах да се бунтувам срещу очевидното. Казах си – какво пък, мамка му? Какво от това, че съм различен. Аз мисля, че да си различен е привилегия. Някои решения са взети от Бог и никой няма право да се намесва в тях. Когато съм се родил, в седмия месец от бременността на своята майка, теглото ми е било точно 1.4 килограма. Целият ми ръст се е Image title
равнявал на общо две педи. А сега съм тук – изправен духом пред вас, изписвам тези думи без никакво съжаление, искам да разлея мастилото и дa прожектирам женската сянка, която чете заедно с нея след полунощ. Или може би тя е ти?

Не искам да си спомням мъглата в очите на родителите ми, когато другите деца около моята Image title
тогавашна възраст (5) тичаха, гонеха се и се смееха, а аз просто гледах отстрани и преглъщах. Преглъщах молекули от настоящето си. Наложи ми се да престана да се питам защо другите хора около мен ходят, а аз потъвам в статичната прозрачност на обездвижването. Още тогава спрях да бъда дете. Нямаше как да бъда дете. Детството е особено деликатен преход към следващия етап от настоящето. В моя случай детството просто застина… и отмина.

Любимата на Росен Дани
Любимата на Росен Дани
Последваха няколко операции в името на надеждата. Подобрението беше частично, но никога значително. След четвъртата докторска намеса започнах да се чувствам като релефната карта на САЩ – осеян с малки и големи, ярки и бледи белези. Добрата новина е, че никога не съм бил суетен, поне що се отнася до външния ми вид.

Всяко лято посещавах различни рехабилитационни центрове, санаториуми, където ме увещаваха, че мога да се излекувам. Тази дума не ми харесва, отвратителна е. Всички медицински лица я използват. Какво означава да се излекувам, та аз не съм болен от проказа, ебати!

Сълзите на Мира Кацарова
Сълзите на Мира Кацарова
Моят проблем е мозъкът. Той е най-големият ми приятел и най-големият ми опонент. Той е Каин, който отнема дъха на Авел. С настъпването на интернет ерата, огледах няколко сайта за диагнозата си. Пишеше: „ДЦП е непрогресиращо заболяване на главния мозък, увреждащо отделите , които ръководят движението и положението на тялото“. Специалистите смятаха, че присъдата е доживотна. Вече не ми пукаше. Бях свикнал с идеята, че съм мъдра статуетка от стъкло. Като се замисля, беше голям срив, докато приема тази злокобна мисъл.Катарзисът бе пречистил дори най-бездънните ями на съзнанието ми. Ден след ден и миг след миг преосмислях кинолентата на своята мисия. Дълбоко вярвах, че това е моята мисия от Господ. Image title
Image title
Image title
Image title
Image title

Под Тепето

Екип на Под Тепето - Наистина Пловдив

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина