Има ли отговори на проблемите на патриархата, половата идентичност и мястото на жените в обществото в „Остайница“

Култура

Йоана Иванова

Дали дебютният роман на Рене Карабаш запълва нуждата от творби, които да започнат обществен диалог по тези въпроси

Погълнах „Остайница“ наведнъж. Не ме остави докато не изядох и последната страница. И мисля, че няма друг начин да се консумира тази книга.

Дебютният роман на Рене Карабаш бе сравнен с песен, театрален монолог, поток на мисълта. Не мога да преценя кое определение е най-точно, но книгата наистина се чете за не повече от 3 часа.

„Остайница“ е един красив експеримент, но при всичките му достойнства не му липсват и недостатъци. За да спестя спойлерите на тези, които още не са прочели романа, тук само ще обобщя няколко момента.

Няколко дребни (и не толкова дребни) детайли стоят недоработени – общуването между българска бабичка и неграмотна албанка в столична болница, което не става ясно на какъв език протича, цялата бъркотия с разбирането на пола едва във втория месец, обсъждането на корема на майката от бабите в селото в същия този втори месец и най-вече неправилното обяснение на фетус ин фету.

Въпреки че последното е ключов момент в сюжета, за мен това не е най-голямата слабост на романа. Може би защото повествованието върви така стремглаво и така те въвлича, че поне на мен този пропуск ми направи впечатление чак след като бях приключила с четенето. По-притеснителното обаче е, че Карабаш сякаш разчита, че читателите няма да обърнат внимание на тези детайли и сляпо ще ѝ повярват. Но може и да греша, може тези слабости да не се дължат на подценяване на читателя, а на самата натура на авторката и честата склонност на творческите натури да пренебрегват фактите в името на артистичността. В такъв случай, ако ѝ простим заради нетърпението на младостта, то можем ли да оправдаем опитните редактори на „Жанет 45“, чиято работа е да помагат да младите творци да отстранят подобни слабости?

Не може да не отбележим и наситеността на сюжета. Книгата е 158 страници и както казах се чете за не повече от 3 часа. Но за тези 3 часа се засягат теми като смяна на пола, кръвни вражди, убийства,  братоубийство, изнасилване, насилие, хомосексуализъм, изгубена любов, намерена любов, отново изгубена и… отново намерена. Нищо чудно, че толкова читатели казват, че са останали без дъх.

За мен обаче по-важно е да спомена друго. На първо място книгата не беше това, което очаквах. Това не е непременно лошо и далеч не мога да кажа, че съм останала разочарована. Но книгата дава заявка, че в основата ѝ е Кануна, Владимир Зарев казва, че читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания. И все пак след като прочетох „Остайница“ имах чувството, че съм била в епицентъра на една любов. Само по себе си това не е лошо, но книгата събуди в мен един интерес, който не можа да задоволи и който само се надявам Исмаил Кадаре да успее.

Вижте още в капана.бг

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.