Е-книги да се донаписват и обогатяват с истории от самата публика предложиха в Петното
Да си играеш със собствения си роман. Да оставиш читателите да човъркат в детайлите на книгата ти и да я пренаписват по всяко време. Да кръщават героите със своите имена, трагичният край да превърнат в хепи енд. Авторът да помъдрее след месец, година или години и да пипне отново издадения вече роман. Такава идея се роди снощи в Петното от художника Наско Хранов, който бе част от публиката, дошла за представянето на новия е-роман на Ина Иванова „Кар Танеси“. Да контролираш издадената си творба със стотин страници по всяко 
време се стори вдъхновяващо и гениално за писателите, поетите и приятелите на авторката в обстановка на свещи и бледи лампи в дървения бар. Тя се обсъди с надграждане на хрумвания едно след друго, основно между Хранов и Сашо Секулов, с цел благородна свободия на читателя върху литературата. Така един роман може да се превърне в разказ или в безкрайни глави в течение на живота на писателя. Може да се реже и добавя, казаха съвсем сериозно и със смях гостите в Петното.
За електронен роман се заговори, тъй като новата книга на Ина Иванова е именно такава. Тя не е издадена в книжен 
вариант. Поне не все още. Удобна е за българи зад граница, които се оказва, че са жадни за българско четиво, което конкретното могат да намерят в amazon.de.
„Кар Танеси“ в превод от турски означава „Късче сняг“. Разказва се за любовта между университетски преподавател, турчин и млада студентка. За да избегне всякакви конфликти за създаване на едно чисто пространство, Ина е внимавала във фактите на връзката им.
Ето и откъс от романа:
След това, все още в леглото, той ѝ подаде цигара, за да задуши детския вкус на устните й.
Каза, че иска да я гледа как пуши, макар че в спалнята му никога, ама никога не се палят цигари. Това беше лъжа, Аглая беше пушила в леглото му. Единствената, която си позволи. Беше донесла ароматни пурети и двамата разнасяха около голите си застаряващи тела синкавия дим на посткоитусно удоволствие. Аглая не беше жена, която ще поиска разрешение за удоволствията си. И това – той знае – се научава.
Александра навлажни устни, привдигна слабото си тяло и посегна към табакерата, която й подаде. Поднесе цигарата с разперени пръсти, с грацията на малка весталка. Гърдите й едва се повдигаха, лакътят остро проблясваше над леглото. Мълчеше. А той наблюдаваше внимателно малките дози дим, които поглъщаше и издишаше, примесени с въздух. Цигарата беше тънка, кафявата й хартия стоеше изящно в полуотворената нежна уста.
Ако разбираше нещо от фотография, би я снимал. Хелмут Нютън е като импотентен гуру пред това тук.
– Погледни ме, Александра – тя постави погледа си точно върху неговия, без излишен свян и с малко колебливост в светлите си очи. – Ти си красива. Знаеш, че си красива, нали?
Тя кимна.
– Защо го криеш?
– Не знам.
– Гледала ли си „Синият ангел”? – не беше мислил за това, просто за жените винаги е имал интуиция.
Когато го каза, осъзна, че изчистената линия на Марлене би контрастирала с лолитския чар на момичето. Лед и кехлибар. Началото на двайсти срещу невинността на двадесет и първи век…
– Не.
– Ще ти го пусна.
Той затършува из обемната си колекция с дискове.
– Ще използвам банята.
Тя стана и се упъти нататък. Съвършено гола. Виж ти! Очите му я проследиха с удоволствие, нещо в нея се събуждаше. Походката й на задоволен хищник издърпа вниманието му – тя се движеше с котешка грация, спокойна, плавна, със съзнанието, че той я наблюдава.
Да-а-а, все пак ангелът на Марлене Дитрих ще й е от полза. И вероятно някой филм на Бунюел. Продължи да рови. Оглеждаше заглавията с гордостта на колекционер, с ироничната дистанция на възпитател, с тръпката на демиург. Може да опита да шлифова това малко късче кехлибар. А може и да не му стигне търпението.
