Славена Шекерлетова
За съжаление, агресията е част от живота ни, понякога и от ежедневието ни. Мнозина обвиняват медиите, че са виновни за това, че създават паника сред хората, но една от работата на медиите е именно безпристрастно да отразяват действителността. А и всеки има възможност да избере кои медии да следи и кои да отпише от полезрението си. Един от случаите на агресия, особено коментиран от последните седмици, беше когато двама мъже пребиха друг мъж на АМ „Тракия“, пострада и бременната му приятелка. А причината? Автомобилът засича колата на нападателите в района на Карловски надлез на магистралата. Веднага след това Цветан П. – агресивният шофьор на автомобила препречва пътя на младата двойка от другата кола и принуждава шофьорът да спре. Двамата – Цветан П. и спътникът му Петър П. излизат от автомобила си и нападнат с удари 31-годишния шофьор и 20-годишната му бременна приятелка, след което потеглят отново…
Десетки са случаите на насилие у нас, за които научаваме всеки месец. Особено стресиращи са агресията в училище и войната по пътищата, която не спира и особено през летните месеци взима много жертви. Но с войната по пътищата като че ли привикнахме, сега остана да свикнем и с насилието по пътищата, училищата, улицата. Пролетта пък четохме заглавия като: „Ученик застреля в главата свой връстник с газов пистолет заради ревност“ – това се случи в Пловдив, „Ученик нападна с юмруци учител“, „11-годишно момиче почина след като бе ритнато в корема от съученик“. Изглежда като филм на ужасите. И всъщност е. Фактът, че това не се случва само у нас не бива да ни успива. Защото е най-лошо, когато свикнеш да живееш с лошото, с агресията, с недопустимото погазване на личността и на живота под каквато и да е форма. На ниво естествен подбор няма как да се развиваме в добра посока като общество. Решения сигурно има, но дори законите не дават спирачки, защото е лесно да се измъкваш.
За агресията разговаряме с Петър Краевски, който има какво да ни каже, защото е учител в една от елитните гимназии в Пловдив, освен това е бил журналист, също така е автор на книги с хумор, сатира, поезия и проза.
Напоследък сме свидетели на какви ли не случаи на агресия и насилие по най-различни и безумни поводи? Възможно ли е като общество да се справим с това?
Има вариант за действие, но той е с далечна перспектива, разбира се. Агресията е резултат от неглижирането на културата и образованието. В този „преходен период“, който все още изживяваме, културата беше поставена на заден план, заметена под килима, сбутана в ъгъла, недооценявана и преоценявана като стока втора употреба. А какво е културата, ако не и една от вътрешните ни спирачки? Културата, религията, образованието – това са онези проявления на меката сила, която моделира не само личността, но и дават по-висок хоризонт на човека. Тя създава силовото културното поле, което ни прави общност. Когато културата липсва, ние ставаме единаци, „всеки за себе си“, нямаме вътрешни спирачки и резултатът е агресията в училище, по улиците, навсякъде. Тук ролята на семейството е определяща, но и държавата трябва да помогне, ако спазва обществения договор, според който тя трябва да защитава, да съдейства или поне да не пречи. На първо време нека да премахне ДДС-то върху българските книги и да повиши заплатите на учителите.
Дълбоко съм убеден, че трябва да се постави акцент върху образованието и културата, колкото и непопулярно да е това становище все още. Образованието е фундаментът на цивилизоваността. Културата е нещото, което ни прави хора, тя ни заквасва с хуманизъм.
А може ли културата да промени това усещане за недосегаемост, с което живеят някои хора?
Именно Преходът е този, който създаде това усещане с политическите си чадъри, с островчетата на безопасност за определени хора на задкулисието. Всичко се базира върху един начален период, в който според мен беше допусната фундаментална грешка. След 10-ти ноември нашата държава беше построена върху лоша основа. Очевидно бяха дадени средства на „проверени” хора, които да градят нова България, а това са неясни за обществото субекти, които са контролирани от паралелна власт. Бизнесът им също. Това доведе до неестественост в изграждането на новите отношения, до липса на нормалност в развитието ни. Неясният Преход генерира цялата тази порочна среда, която се опитваме да борим като Донкихотовци. Може би първоначалното натрупване на капитал е било неизбежно, не знам, но време е вече мътната вода да изтече заедно с поколението на мутрите. Време е деца и внуци на 90-те, които са се изучили тук или на Запад и са прочели умни книжки, (а защо не и малко българска поезия), да имат по-високи изисквания към живота. Да не търсят първосигналното решение на конфликтите, да се поставят в ролята на различните, да осмислят себе си като градивни елементи в обществото, а не като потребители за сметка на другите.
Забравили ли сме поговорката „Не прави на другия това, което не искаш да ти направят на теб“?
За да се разбереш с един човек, отсреща трябва да има някой със сходни ценности и умствен багаж. Ако се опиташ да прегърнеш змия, тя ще те ухапе. Ако тръгнеш да убеждаваш мечка в предимствата на хуманизма и демокрацията, тя ще те изяде. Твоето послание трябва да има къде да резонира. Диалогът е вид култура. За съжаление в голяма част от обществото липсва пространството на разбирателството, сякаш боравим с различни кодове за комуникация и общуваме в различни културни регистри. Борбата за повече образование и култура трябва да продължи. Само така ще намалим нивото на агресията. Може би звуча минорно, дори неестествено за човек, който се занимава и с хумор, затова ще завърша оптимистично – все още имам надежда, че нещата ще се получат, въпреки че критичната маса е друга. Засега.
Цялото интервю четете в КАПАНА.БГ
