Мария Шнитер е колекционер на хора

Изпод тепето

Бях студент с очила, отличник, скучен, зубрач. Абе, ужасна работа

Доцентът обича ума на Тери Пратчет, при земетръс обаче бяга навън с Мечо Пух и Казандзакис, които са на нощното й шкафче   

В кухнята й винаги можете да намерите домашно направени хляб, майонеза или песто

Като студенти с Младен Влашки, Запрян Козлуджов, Албена Хранова изготвили система за взимане на тежки изпити

Аня Петрова

С чаша топъл черен чай и домашен кекс – така ни посрещна доц. Мария Шнитер в дома си. Холът й е истинска библиотека, а стените не могат да бъдат видени зад всичките рафтове с книги. Може би малко е сантиментална- снимки са обсипали цялото й жилище. Фотоси семейни, носталгични, че дори и на котката. В уюта на собствения си дом е невъзможно да не се отпуснеш достатъчно, за да разкажеш кой си ти зад маската на академичната титла.

Първата й снимка като асистент в ПУТолкова дълго време съм в университета, че не мога да си представя какво е да си извън него, споделя тя. Вече 30 години работи в ПУ, сега е ръководител на катедрите Етнология и Теология към Философско-историческия факултет. А ако прибавим и времето, в което е учила преди това, става почти един цял живот в университета. Но това все пак е въпрос на особено жизнено поведение да запазиш собствена територия, независима от работата, смята тя и допълва, че за нея домът й е остров, където е важна гаранцията за спокойствие, среща с приятели, любими книги, музиката, без която никога не остава. Граница между работа и вкъщи не може да сложи, тъй като не й дава сърце да отказва на студентите си. В родния ВелинградПолучава имейли в три през нощта с курсови работи, а на следващия ден я питат защо не ги е прочела. Дори по време на разговора ни тя отговаря на поредно студентско обаждане, което завършва с уговорка за среща в  обедната почивка в събота. Щастлива е, че вече не е декан, тъй като сега й остава малко повече свободно време. Последният й проект е една дебела книга, както тя сама я нарича, която се надява в най-скоро време да завърши. 

Последното четиво, което попада в ръцете й, е „Книжарничката на острова”. Оказа се, че всичките ми студенти я четат и се почувствах много изключена от тяхната среда, защото не знаех какво четат, споделя Шнитер. За развлечение чете Тери Пратчет. Казва, че обича ума му и начина да се забавлява със сериозните неща. Обича българската поезия и българските поети. Обича да чете дълбок и бавен текст, като например в леглото й сега може да намерите „Балканският човек” на  Йордан Велчев. Допълва, че в спалнята си държи само книги, които ако се случи земетресение, да може веднага да грабне и да излезе навън. Там може да видите корицата на „Мечо Пух”, почти всичко на Никос Казандзакис, Луис Бунюел и един сборник със стихотворения за котки, тъй като в семейството им са големи фенове на животинките. Почитател е на класическата музика, а последно време, покрай писането на книгата, набляга повече на инструментали, които да й помогнат с концентрацията. Малко съм разглезена след като живях във Виена точно до Музикферайн и имах възможността да гледам съвсем друга класа, споделя Шнитер, но допълва, че в Пловдив също би могло да се чуе музика на световно ниво. С брат си на мореЖивотът е толкова интензивен, че всеки ден има по 5-6 събития и трябва да си Стефчо Автографа, за да ги обиколиш всичките. Аз не мога толкова да огрея навсякъде, добавя доцентът. Все пак успява всеки месец да посещава сбирките на Gradus ad Parnassum – стъпало към Парнас. Това е един самоорганизиран клуб, съществуващ повече от пет години, а задачата му е съхранение на културната памет на Пловдив. 

Гурман съм и обичам качествената храна, споделя Шнитер. Най-много обича сама да готви, а у тях винаги може да намерите домашно направени хляб, майонеза или песто. Споделя, че за щастие в Пловдив има много места, където човек може да се нахрани качествено. Посочва Хемингуей, Сентрал парк и Супа бара. В последното се отбива за купичка хубава течна храна след лекции. Обича да се смее на себе си и казва, че са много малко тези, които успяват да я разсмеят. Това, което я натъжава, е страданието на животните, другото само я вбесява и я кара да тръгва с рогата напред да се бори. 

Малката Мария със сърничката в зоопаркаИмах чудесно детство във Велинград, спомня си тя. Почти са живеели в гората,а не като сега- до хотели и Спа-центрове. Казва, че са израснали като природни създания и това и до сега й влияе в търсенето на връзка с природата. Дядо ми беше детската градина, разказва ни тя. Той я е научил на немски и от малка знае наименованията на някои растения и животинки на този език. Ярък детски спомен, който й изплува в ума, е един ден на 4-годишната Мария, в който с майка и татко се качва на кораба Радецки. Тръгват на пътешествие с влак през Румъния, Унгария, Чехия, Източна Германия и на връщане през Сърбия. В Будапеща попадат на Радецки, като и до днес тя е страшно горда, че е успяла да стъпи на знаменития кораб. 

Като си свикнал да носиш фамилията Шнитер не тежи, но се изисква известно упражнение докато се научиш, споделя тя, споменавайки името на градоустроителя на Пловдив Йозеф Шнитер. Едно време й е било по-лесно, тъй като знаковата фамилия не била толкова известна, единици реагирали като на нещо познато. Сега покрай целия респект към делото на прадядо й, започва да става все по-разпознаваема. Първото й идване в Пловдив е с дядо й, син на Йозеф, когато е била на пет. Той самият е роден под тепетата и тук са му били най-близките приятели. За няколко дни й показва Шнитеровия град Пловдив. Бил е фотограф и направил дълга фотосесия от обиколката с внучката си. Това беше един вид посвещение, обяснява тя и казва, че от малка осъзнава отговорност към фамилията си. Първият ден, когато трябваше да отида в университета като студент реших, че трябва да мина по улица Йозеф Шнитер и след това да вляза в лекции. Не ми беше по път, специално се отбих, за да кажа „Ето, дядо, тук съм. Продължавам по-нататък”, спомня си тя. Дори и сега, всеки път щом мине покрай гроздовия пазар, казва „Здрасти, дядо”.

Личната й карта от гимназиятаБях студент с очила, отличник, скучен, зубрач. Абе, ужасна работа, смее се тя. И тогава Народната библиотека е работела от осем до осем, а те са молели на шефовете да сложат нощна смяна, за да могат да си дочитат книгите, тъй като 12 часа на ден не са им били достатъчни. Спомня си как Първа читалня е била с reserve- ако искаш да учиш там е трябвало от рано да отидеш да си запазиш място. В момента тя пустее. С колегите й Младен Влашки, Запрян Козлуджов, Албена Хранова, са четели заедно. При големите литературни изпити, където книгите се мерят на „колко метра трябва да прочетеш днес” са успели да си изготвят система, с която да минат. Всеки прочиташе по един голям роман, след това се събирахме и по една определена схема успявахме така да си ги разкажем, че да ги научим. Но това на Клео Протохристова така и не сме й го казвали, намига ни Мария Шнитер. 

Мария заедно с приятели на петия й рожден денЯрък спомен има и от кандидат-студентските изпити. Борихме се по 20 души за едно място и макар да бях със златен медал от гимназията, с предварително пълно отличие, но с оценка от изпит 5.25 не беше сигурно, че ще влезеш, споделя тя. Изкарва 5.75, но до последно е треперела, тъй като са имали и политически изпит, без оценка, а с „да” и „не”. Ако имаш „не” ти смъкват петдесет стотни от основния изпит. И до сега помни темата си – „ Представата за прекрасното” в творчеството на Йордан Йовков. Сигурна е, че те са имали представа за естетика, за да могат да пишат върху подобна тема, докато, ако сега питаме студентите, биха се затруднили много. Така се промениха, че не смея да задам сериозен въпрос, разказва ни Шнитер. И споделя, че студентите сега не са наясно с най-елементарни понятия, с които би трябвало да боравят от обща култура, а не от училищно наслагване. Наскоро била много озадачена от младежи от хуманитарна специалност, които не могат да обяснят какво разбират под думата „лирика”. Положението е много драматично в момента, смята тя и казва, че тогавашните кандидат-студенти са знаели повече от сега завършващите. Макар и преди да са имали проблем с достигането до информацията – нямало е ксерокси, интернет, Уикипедия. Ако някой донесе книга от чужбина, то тя е минавала през всеки, за да бъде преписана на ръка. Снимката й от таблото на отличниците в училищеНикога няма да забравя първите си студенти, казва тя. Това са хора като Сашо Секулов и Митко Инджов, които всички познаваме, но Шнитер казва, че не са изкарвали шестици, защото нивото е било много по-различно. Сашо Секулов цял живот няма да забрави, че съм го късала първия път като дойде на изпит при мен, спомня си тя. Тогава са имали критерии, а сега изглежда като едно далечно минало. Не толкова в мързел е проблемът, а в липсата на любопитство. Остава потресена, след като нейна колежка й казва, че има студенти, които дори не са наясно, че книгите имат съдържание. Хванала ги, когато се оправдали за непрочетен текст с нелепото: Книгата беше много дебела и не успяхме да намерим точно това, което търсихме.  

Мечтая да отида в Африка, например, но инак нямам големи мечти, да искам да направя нещо голямо. Искам да имам спокойствието, да общувам с хората, които обичам. Аз съм един колекционер на хора – събирам приятели и те са най-ценното, което имам. Когато човек има такава колекция, просто е грехота да не се възползва от щастието да общува с тях, завършва Мария Шнитер.

Най-новият член от семейството на Шнитер

Споделете ни във:

4 коментара

  1. Как се предполага да прочетем този текст, при положение че е пълен със стилистични грешки? Момиче, научи се да пишеш!

  2. Няма угодия! Стига с тези канони, текстът си е супер! Приемете стилистичното разчупване най- накрая!

  3. Аз пък смятам, че текстът е повече от чудесен! Грабна ме още с интрото! Страхотно интервю. Поздравления, Аня! Продължавай така!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.