Хилядолетната битка между Пловдив и столиците

Най-ранният сблъсък между двата града е свързан със зараждането на християнството

Връзката на това противопоставяне може да бъде открита в сблъсъка „православие-арианство“ и дори с връзка в двата слоя мозайки на Епископската базилика

Теодор Караколев

Противопоставянето на Пловдив и София има дълга история. В най-новата история централната идея се върти около „самостоятелността“ на Пловдив и центризма на София – като някак си в този топос „София“ се слива както градът, така и столицата, която дом на повечето държавни институции. Това разделение има своите спортни, културни, исторически и ред други специфики. Според мен, обаче, то е малко изкуствено и твърде много излишно.

На първо време пловдивските градски легендарни аргументи срещу София не са напълно коректни. Битува, например, мнението, че преди София да стане столица, е била малко кално село и ако не беше избрана за център на Третата българска държава, все още щеше да е такава. Това е далеч от истината. Всъщност София има доста дълга история и много живо културно наследство. В днешния център на града има няколко повече или по-малко запазени храма, като в някои от тях дори можем да видим истинска живопис от Средновековието. София има свои собствени християнски светци, загинали за православната вяра по време на Османското владичество – освен в Средновековието, София е бил важен център и в този период. Никак не е случайно и, че в края на това владичество, Васил Левски е закаран в София – това не е произволно избрано село, а важен политически и икономически център.

И все пак, противопоставянето между Пловдив и София съществува. Всеки от двата града си има своите аргументи. Любопитно е обаче, че това противопоставяне не съществува от както самосъзнанието на пловдивчани се е развило по този начин, че да отричат центризма на държавата. Един от първите сблъсъци (или първият) между двата града, всъщност датира от 4 век сл. Хр. и е пряко свързан с ранното разпространение на християнството – не само по нашите земи, а изобщо по света.

В първите три века след Христа, религията се разпространява сравнително потайно из цялата Римска империя. Властта се колебае между толерантна към християнството, до доста агресивно потискаща я – с пик при император Диоклециан около 300-ата година. Коренно различно поведение обаче поема император Константин през 313 година, когато приема т.нар. Милански едикт, с който обявява християнството за напълно легално и равноправно на другите религии. След този акт, християнството поема по съвсем нов път, доста по-обвързан с институции и власт. Всъщност много важен за този акт е друг едикт, издаден 2 години по-рано от император Галерий в Сердика – т.е. в София, голям и важен град през 4 век.

Така се стига до 325 година, когато е свикан Първият вселенски събор в Никея (близо до Константинопол, но от азиатската страна). Тогава са конкретизирани основните постулати на вярата и е приет т.нар. „Никейски символ на вярата“ – който православните християни следват и до днес. Свързано с това и важно за нашата тема е осъждането на александрийския презвитер Арий, чиито виждания не съвпадали с приетите за вече официални. Без да навлизаме в теологични детайли, според обявеното за ерес арианство, Бог Отец и Бог Син (Христос) не са единосъщни, а смятат Бог Отец за по-висш и невъплътим. По-важното за историята ни е, че много хора – и много епископи – са следвали Арий и са искали да защитят неговите идеи.

Така стигаме до 343 г. сл. Хр., когато тези противоречия достигат своеобразен връх, по някакъв начин символизиращ сблъсък между Запада и Изтока. През годините подобни сблъсъци ще има много, но този, изглежда, е първият.

Наследникът на Константин Констанций II, който всъщност следва арианската вяра, заточва двама от патриарсите, следващи Никейския символ – Павел от Константинопол и Атанасий от Александрия. Последвалите скандали и дразги предизвикват свикването на религиозен събор в Сердика (София) през 343 г. сл. Хр., с който веднъж завинаги (един тийзър – това „завинаги“ още не е дошло) да се решат разделенията в християнството. А, всъщност, зад теологичните спорове има и други, свързани с правото на различните църковни събори да действат като самостоятелни съдилища, да обжалват, да се подчиняват на по-високи инстанции и пр.

От днешна гледна точка е странно, но водеща роля всъщност, изглежда, са имали арианците. Мнозинството от източните епископи са били последователи на Арий, самият император – също. Свиканият в Сердика събор, обаче събира основно православните. Тук идва и разцеплението. „Водещите“ фигури, които в крайна сметка ще се окажат отцепниците – източните епископи, не искат да участват в събор, заедно с низвергнатите Павел и Атанасий. И така се отделят на свой собствен, ариански по дух, събор във Филипополис.

По всяка вероятност този алтернативен събор се е провел в Епископската базилика – същата, с великолепните мозайки, която в момента се реставрира. Археолозите откриват все повече доказателства, че най-старият пласт мозайки е от първата половина на IV век, т.е. през 343 г. този храм с тази украса е съществувал и е приел около 80 висши духовници, или около половината от участниците, отцепили се от планирания за вселенски Сердикийския събор. Това отцепване всъщност превръща Сердикийският в по-скоро „западен“ събор – позициите им, всъщност са много близки с тези на тогавашния папа Юлий. „Алтернативният“ Филипополски ариански събор пък е по-скоро „източен“, близък до императора в Константинопол.

Мозайките в Епископската базилика, както знаем, са два пласта и, всъщност, тъкмо с арианството е свързана една от хипотезите за втория пласт, изказана от археоложката Елена Кесякова. Вероятно закриването на стария пласт, което се случва някъде през V век, да е свързано с окончателното отхвърляне на арианската ерес. Гледайки през вековете, Сердикийският събор е спечелил.

Много от тези модели ще продължат своето съществуване през столетията. Разделението на изток и запад ще се засили, докато Константинопол и Рим окончателно не се обособят самостоятелно, като православие и католицизъм. Намираме отгласи и на склонноста Пловдив да привлича еретични, анти-столични учения – както например бушуващото павликянство, срещу което през XI-XII век византийският император Алексий Комнин също агресивно се бори, за да докаже истиността на православието. И накрая, макар и не като ерес, но отново като символ на независимост и откъсване от централизираната столица, Пловдив се проявава по време на българското Възраждане, като ядро на борбата за българска църковна независимост от Патриаршията във Фенер.