Предполага се, че първите пловдивски кафенета са отворени през ХVІ в.

По това време в Париж, Лондон и Виена дори не били чували, че има такава напитка

Владимир Балчев

Твърди се, че първото кафене било отворено в Мека през ХVІ в. Хаджиите бързо го разнесли из Арабския полуостров, Египет, Сирия и цяла Турция. Това ще рече, че някъде по същото време горещата напитка намерила свои почитатели и във Филибе, т.е.  Пловдив. Дълго време се смятало, че парижкото кафене „Прокоп” е най-старото във Франция.  През ХVІІІ в. то често било посещавано от Жан-Жак Русо, Волтер и други известни интелектуалци. През ХІХ в. негов редовен посетител бил великият Виктор Юго. Истината обаче е друга –  през 1654 г., когато в Париж още не били чували за кафето, жителите на Марсилия вече имали свое заведение. Първото кафене в Англия е отворено през 1662 г., а през 1675 г. имало вече толкова много кафенета, че крал Карл ІІ се уплашил за последствията и ги затворил.  Първото кафене във Виена е от 1683 г.

            Все още не са открити документи за ранните кафенета в Пловдив. Предполага се, че най-старото е било в  просторния двор на Куршум хан.  Входът на грамадната каменна постройка бил откъм днешната улица „Райко Даскалов". Нещо като крепостна порта с яки зи­дове и непристъпна вра­та, укрепена от масивни­те глави на 500 ковани болта. Кафенето се нами­рало в средата на вът­решния двор, настлан с каменни плочи – малка едноетажна постройка с два входа. Ароматът на прясно смлените зърна отвеждал към десет ка­менни стъпала. Вътре имало две помещения – в едното масите очаквали посетителите, в другото светела жаравата от спе­циално доставените стрелчански дървени въг­лища. Над огъня били на­редени джезветата.

Това било светилището на прочутото синджирлия кафе, за което с възторг говорели дори познавачи­те край Босфора. Посто­янните клиенти просто сядали и чакали горещата напитка по техния вкус и табиет. Новите трябвало да обяснят какво точно искат. Много и много го­дини се извъртели, вкусо­вете не се променяли. Из хана се появили пожарогасители, железни каси, канцеларии на застрахователи и банкери, та дори най-новите ев­ропейски велосипеди. Промени, които подсказ­вали, че настъпилият XX век ще преобърне живота на хората. Модерното време обаче нямало власт върху кафето. Жа­равата постарому нагря­вала опушените джезвета, каймакът заплитал гъст синджир, както било от незапомнени времена. Преди войните заведени­ето се държало от арме­неца Артин.

Тъй като в хана имало към 40 кантори и магазии, кафеджията измис­лил оригинална система за известяване. Едно пиринчено звънче над вра­тата му било свързано с паяжина от телове и ка­напи до различните стаи. Дръпне ли се канапът един път, значи звънчето известявало, че  банкерът Богдан Хаджикалчов е на зор. Знае бай Артин вкуса на чорбаджията и веднага слага джезвето. После намества на таблата ка­фето и чаша вода, пооп­равя се и бърза да отнесе напитката. Звънне ли се повече пъти, значи друг клиент припира. Колкото повече удари отброявало звънчето, толкова по-нископоставен бил мющерията. Съдържателят се обръщал към калфата и момчето хуквало с по­ръчката.

Имало и други прочути кафенета, разположени по Джумаята  и  околните  улички. Най-известно било заве­дението на Константин Караманос. Над вратата имало табела с надпис „Търговско кафене", но всички го наричали Карамановото. Тук през септември 1885 г. се скрил Костадин Тодоров, убиецът на капитан Райчо Николов. Войници и въстаници нахлули в кафенето и убили Тодоров. След това го хвърлили  в една боклуджийска кола, която откарала трупа до гробищата в Мараша.

Пловдивският летописец Никола Алваджиев описва как през деня постоянните посетите­ли на Карамановото кафене се задържали на чаша кафе и „лимоната", други засядали под огромния чинар да обърнат някоя и друга мастика. Този станимашки еликсир се предлагал с 12 вида мезета. Кой да ти каже днес техните имена? Но се знае, че специално мезе услаждало питието на  беззъбите клиенти. Да си сръбват с мерак и да заб­равят старостта. В дру­гия край на Джумаята би­ло Дюлгерското кафене, където се договаряли строителите. По обичай старите турци се унасяли в спо­мени на джамийската те­раса. Стотина метра по-нататък гъркът Петринос възродил някогашното кафене, като нарекъл заведението си „Пловдив". Известни били още заведенията по чаршията Тахта кале (ул. „Бенковски”), Аджемското кафене до малката джамия на днешната улица „Княз Богориди” и др.

            Кафенета имало из целия град, а големците плащали на специален човек да черпи многобройните гости из обширните сараи под тепетата. В средата на ХІХ в. заведенията край река Марица придобили мрачна слава. Тук отсядали хайтите (сиреч разбойниците), които с часове прекарвали сред многобройна свита. Мъжките проститутки, известни като кючеци, кършели снага пред възторжените посетители. Изцъклените очи на някои от клиентите, сврени из полумрачните ъгли на заведението, давали знак, че освен кафе, тук се предлагат и други удоволствия. Никой не закачал дрогираните. “Кючеците лягат всекиму от посетителите на колената, гладят му брадата и гъделичкат го с кълките  си” – пише Любен Каравелов и допълва, че за една такава мъжка любовница през 1851 г. станали две убийства – едното в Пловдив, а другото в Пазарджик.

Не само в града, а и по висо­ко горе на тепетата гражданите можели да се освежат. На Бунарджика по обичай сами си сипва­ли от джезвето, на скали­те до стария часовник по­сетителите също можели да се освежат. На стария мост (там  сега е пеше­ходният мост) клиентите можели бавно да отпиват от чашата и едновремен­но да хвърлят въдиците в Марица. Обсъждали час-два политиката и се при­бирали вкъщи с прясна риба.

Новата мода тръг­нала от края на XIX в. Рекламите говорят за европейски кафенета, обза­ведени по последна па­рижка линия. Виенски масички украсявали заве­дението под хотел „Мет­ропол" и градината в дво­ра на днешния Драмати­чен театър. Вместо намигащи певачки и екзалтирани кючеци, в тези заведения звучала класическа музика. Сред изпълнителите били някои от най-известните музиканти. В един такъв салонен оркестър свирел бащата на известния композитор Любомир Пипков. Различни били и имената на заведенията –  “Париж”, “Бонгу”, “Кристал”. Докато мъже­те играели билярд, съп­ругите им се прехласвали по камерния оркестър на цигуларя Халми. Репер­тоарът за вечерта бил из­писван с тебешир върху малка черна дъска. Коп­рина, шикозни облекла, шапки, накичени с цветя като малка ботаническа градина – обстановка съвсем различна от тази в опушените кафенета. Справочниците от ония години ги изреждат като главни кафенета. За оста­налите нито дума.

В крайните квартали на Пловдив кафенетата били едновременно и бакалници, и бръснарници, и всичко.

От началото на ХХ в. кафенетата започнали да се превръщат в център на политическия живот под тепетата. Често по вестниците се появявали обяви, че в някое от кафенетата свикват събрание прогресистите, народняците или пък друга партия. Разбира се, собственикът на заведението, в което се събирали прогресистите, бил човек от тяхната партия. Същата “рецепта” следвали и последователите на останалите партии. Така тези кафенета се превръщали в нещо като партийни клубове. Имало случаи в светая светих на някоя от партиите да влезе човек от противниковия лагер. На следващия ден вестниците разказват за люти псувни, юмруци и ритници. През 20-те и 30-те години на миналия век из кафенетата често се уреждали предизборни събрания.   Което ще рече, че и полицията често гостувала по заведенията.

Забраната на партиите през 1934 г. променило нещата – нароили се цивилни агенти и станало опасно да се говори публично за политика. Така изгряла звездата на нов тип заведения. Търговците и индустриалците отворили кафене, което всеки ден предлагало радиоконцерти. Сиреч пускали едно радио “Филипс”. Малко по-късно свое кафене открили и шофьорите. То се намирало на ул. “Отец Паисий”. За разлика от другите заведения, тук през деня никога не сервирали алкохол – не само на шофьорите, но и на външни лица. По това време от старите кафенета на Пловдив вече нямало и помен. Единствено в крайните квартали обстановката напомняла отдавна отминалото време.