Позволените реконструкции

Актуално Градът Култура Новини Под ножа

Възстановяването на разрушени паметници на културата е приемлива практика в много случаи

Отношението към документи, като „Венецианската харта“, се променя в последните години на умишлени разрушения и инциденти

Теодор Караколев

Покраи случаите с Небет тепе в Пловдив, и поредица „възстановени“ крепости из страната, в България се заговори за границите на реконструкция на археологически обекти. Можем ли да строим „до покрив и керемида“, по думите на покойния вече Божидар Димитров, може ли дори до корниз, или до 3-4 метра над земята? Дебатът спокойно може да се разшири – и всъщност е съвсем редно да бъде разширен – до всяко културно наследство. Така се прави по света, нали все „по света“ е нашето мерило, сякаш сме неспособни на собствени решения.

Често се цитира, че светът обикновено се равнява по „Венецианската харта“ – създаден през 1964 документ от организацията ICOMOS – съвет от световни експерти по въпросите за паметници на културата. Документът е претърпял различни, може би за общата публика, по-скоро козметични промени, но най-опростено казва друга популярна и често използвана в медиите фраза – „реконструкцията завършва там, където започва хипотезата“. Тоест – ако не знаем и нямаме абсолютно сигурни данни какво е имало над съответния ред камъни на съответната сграда, не е редно да редим следващия ред камъни.

Няма да навлизам в детайли, относно самата Венецианска харта, нейното възприемане в последните години и критиките към нея, вече повече от 3 десетилетия. Част от тях не засягат европейския мироглед, към който, вярвам, се причисляваме и ние. Други са по-теоретични, трети са съвсем адеватни, но може би не за конкретния случай. Конкретният случай е съборената къща на улица „Гладстон“ 14, построена по проект на арх. Йосиф Шнитер – и въпросът: Какъв да бъде подходът към нея сега.

Да започнем от там, че реконструкциите са позволени. Преди или след Венецианската харта са правени чудесни реконструкции, които почиват на сигурни данни. Някои от тях имат грешки, други са отлични, но генералното възприема на обществото, което ги „консумира“, или иначе казано – обитава и се среща с тях най-много, има положително отношение.

Един такъв пример включва почти цял стар град. Полската столица Варшава е тежко пострадала от Втората световна война – тъжен резултат от факта, че Полша е точно посредата, между двете злини на 20 век: Хитлер и Сталин. И двамата виждат Полша като пречка на картата, и поляците, като подчинени субекти, които не бива да имат независимост. Без допълнителни детайли – резултатът е почти пълно унищожение на Варшава, един красив стар град. Изключително впечатляващо, обаче, е нейното възстановяване.

Така много от сградите (около 85%) там са построени наново – някои от съществуващите останки по улиците, други – от различни или нови материали, които да са близки до старите. Интересен е и подходът, на който днес много историци и специалисти по културно наследство ще се намръщят – като едно от многото доказателства за дадена сграда, се използват серия пейзажи, които художникът Бернардо Белото създава на полската столица около 2 века по-рано. В крайна сметка центърът на Варшава днес е възстановен, местните го обичат и пазят, а и не само те – районът е обявен за Световно културно наследство от ЮНЕСКО.

Друг пример на изцяло възстановяване е Германският павилион в Барселона, построен от знаменития архитект модернист Мис ван дер Рое. Всъщност сегашната сграда е издигната през 80-те. Оригиналната постройка датира от 1929 година, издигната за изложение в Барселона. Павилионът е с временен характер и малко след края на изложението е разрушен. Знаменитият му статус обаче води до това група архитекти да започнат инициатива през 70-те за неговото възстановяване. Така, базирайки се на оригинални чертежи, снимки и други проучвания, те създават сегашната сграда, която е максимално близко до оригинала.

Това са само два примера за възстановки, които са широко приети от обществеността. В последните години погледите към възстановяването на съществуващи паметници се променя коренно. Явно духът на времето е друг. От една страна умишленото унищожаване при военни или терористични действия се приема като „извинение“ за дадени възстановки. От друга страна, може би, това е духът на времето. Гробници в Уганда, вписани също в Списъка на ЮНЕСКО, са опожарени през 2010 година, а световната организация позволява тяхното пълно възстановяване. Разбира се, при всички тези случаи, не се позволяват хипотетични възстановки или несигурни трактовки – търси се пълна категоричност на това, че монументът е изглеждал точно по този начин.

Все още се обсъжда бъдещето на парижката Нотр Дам, макар и работата по първоначалното възстановяване на щетите да не е спирала след пожара от преди няколко месеца. Шансовете множеството хипотетични съвременни възстановки да се случат по-скоро ще отстъпят на точно този тип възстановяване – автентичен вид, базиран на сигурни доказателства за съществуването на покрива на храма, както е бил преди пожара.

И така до къщата на „Гладстон“ 14. Какъв би бил смисълът да опазване едно културно наследство със закони, наредби и списъци, ако всеки може да събори даден паметник, срещу скромната сума от 30 000 лева – която вероятно ще вдигне цената на супер луксозния имот на супер луксозна локация с няколко скромни процента на квадрат. Не е ли това наследство и този градски силует все пак да се опази? Разликата между действително старото и възстановеното-старо никога не трябва да се прескача. „Публиката“ винаги трябва да е наясно кога нещо е наистина автентично, и кога то е просто възстановено в автентичен вид, след даден инцидент или незаконен акт.

Дали точно възстановяването е правилното действие в такъв случай – не се наемам категорично да кажа. Със сигурност обаче тезата, че възстановяването е твърдо отхвърлена практика, не издържа на теста от световната практика. И по тази причина не бива и у нас да го отхвърляме с лека ръка, без да сме обмислили този вариант.

Споделете ни във:

2 thoughts on “Позволените реконструкции

  1. Проблемно е всичко у нас. Липсват майстори владеещи старите занаяти, на архитектите и конструкторите им липсват познания. Обикновено се ползва бетон, както в Стария Пловдив. В случай като този архитектите оставят една черупка или някоя стена, да отбият номера, често надстрояват, пристрояват, а и никой не си прави труда да заснеме прецизно декорациите по фасадите. Така се появяват имитации, в които дори декоративните елементи от стиропор не наподобяват оригинала, а са от каталога на фирмата производител. Ражда се поредният фалшификат.

  2. Проблема е в Паметници на културата, които приемат обекти облепени с стиропор. Редно е фасади да се възстановят по старите способи, чрез пластично изграждане на коринтски и дорийски капители, пластично изграждане на орнаменти с лица или флорални мотиви. Изтегляне на корнизи с профил.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.