Институциите си свършиха работата. Но явно имат или много, или недостатъчно лостове

Актуално Гласове Градът Новини Под ножа

Отговорността за опазването на културното наследство е у всички, но имаме различни „отговорности“

В случая с „Гладстон“ отговорността е изцяло на инвеститора. Институциите явно нямат достатъчно средства за противодействие – или имат ненужно много

Теодор Караколев

Заглавието сигурно ви звучи като оправдание, нали? „Сега пак ще ни обясняват как те управляващите направили всичко възможно, ама то няма какво да се направи, когато частникът е много богат“ или пък нещо за икономическите интереси и нещо друго в този дух, как законите за културно наследство пречели на бизнеса и прочее.

Не. Друга е целта. Искам да се разгледа конкретният случай. А в културното наследство това е много важно. Като човек, който знае историята на някоя и друга сграда, както на съборени, така и на опазени ценности, мога да ви кажа, че абсолютно всеки случай е различен и специфичен – и донякъде това ги прави и „ценности“. Различни собственици, с различни съдби, под различна юрисдикция, а и в практическо отношение – с различна съдба, която поставя пред проектантите различни въпроси какво да запазят и какво да осъвременят, да добавят ли нова конструкция, по-модерно осветление или парапети, адекватни на противопожарните изисквания за безопасност.

Така че, не е редно да правим паралели със съборения склад на улица „Одрин“ 8, подпалените/запалените/изгорелите на Кудоглу или неадекватните реставрации на някои от модерните пловдивски къщи в последните месеци.

Общи черти, разбира се, има. Надявам се до тук няма разминавания между мненията на обществото.

В този ред на мисли – действията на институциите не могат да бъдат оправдание за предходните им грешки, за неглижирането на по-сериозни казуси, като „Одрин“ 8 вече поредица години, или за мълчаливото пропускане на нелепи случаи, като облепянето с цветни тапетчета на къщата на Широкото в Капана, или подменената прекрасна дограма от човек с пълна липса на естетическо усещане на къщата на „Златарска“ и „Георги Бенковски“.

В случая с къщата на „Гладстон“ 14 обаче, сякаш институциите си свършиха работата. Инвеститорът, явно много тарикатски, е подходил в началото както си му е реда – направил е проект, чрез адекватни архитекти, този проект сравнително бързо за стандартите и актуалните възможности на Министерство на културата, е бил одобрен. Проектът, поне по публикуваните данни е адекватен, със запазване на ценната част от сградата. Министерството одобрява този хубав проект. Общината също издава в срок нужните документи, съобразявайки се с изискванията на министерството. Всички институции очакват строителството – „ремонт и реконструкция“, според документите – да не засяга културното наследство.

Един ден обаче се събуждаме със съборена сграда.

Същите тези институции реагираха мигновено. След публикацията на „Под тепето“ имаше проверка от местната власт и районното кметство. Реагираха отговорните по опазване на културното наследство институции. Милион пъти на страниците на „Под тепето“ сме критикували липсата на прозрачност, но само за няколко часа както на нас, така и на редица наши колеги-журналисти, ни беше отговорено в детайл за хронологията около проекта. Инспектор от Министерство на културата пристигна чак от другия край на България, за да провери лично случая.

И въпреки всичко това както в часовете, дните и месеците преди събарянето – и в часовете след събарянето, сградата я няма. Ако инвеститорът я „възстанови“, това ще е едно копие на оригинала. Можем да обсъждаме дали е по-добре копие, отколкото нищо, или отколкото стъклен куб или поредният фалшив и тотално анахроничен псевдо-класически проект на съответния инвеститор. Вероятно сляпото копиране на хора като Шнитер, макар и в противовес на актуалните тенденции в културното наследство, може и да е по-добро от некадърните опити за пресъздаване на класицизъм или неоромантизъм през XXI век от тройкаджии или връзкари в университета. Това, обаче, е отделна тема. Фактът е, че къщата я няма.

Изводът е, че всички имаме отговорност към културното наследство. Нечии отговорности не са „абсолютни“. Ако читателят не му пука за тази къща или смята този текст за тъп, това няма да увреди къщата. Ако му пука обаче, може да бъде полезен – да даде информация, изпрати стара снимка, с която реставрацията да е по-точна, да упражни натиск над институции или дори инвеститор и т.н. Като цяло ролята на мнозинството обикновени хора е по-скоро като група, когато се съберем и изявим ясно и категорично мнението си. В случая сякаш обществото си изпълни ролята, а в Пловдив това не е за пръв път.

Ролята на институциите е контролираща. Ако в много случаи те са дали недобри становища, забавяли са документи или са правили грешки, умишлени или не, тук контролът, поне доколкото имат възможност, е изпълнен. Няма как до всяка сграда да има представител на министерството на културата.

Можем да оправдаем и архитектите. Идейният проект, доколкото има информация, е бил адекватен.

Отговорността тук, когато всичко е било спазено и всички са очаквали запазване на фасадата, е единствено на инвеститора. Никой не го е забавял. Никой не го е мотал. Оправданието за събарянето, че фасадата е била в лошо конструктивно състояние не е адекватна за човек, който се е наспал добре и все още не е пиян. Това е все едно да кажеш, че синът ти е получил двойка в училище, за това ще го изкараш от училище, да не получава повече двойки. При положение, че имаш одобрен проект за запазване на фасадата, и не си се погрижил тя да бъде опазена, отговорността е изцяло твоя. Не можеш да се оправдаваш с дъжд, сняг, слънце или кофти хороскоп. Ако оставиш прозореца отворен и ти се наводни кухнята при дъжд, не ти е виновен министъра или кмета, че не си си затворил прозореца. Или не си обезопасил фасадата, докато чакаш одобряване на проекта.

Като теглим чертата обаче можем да си зададем въпроси в няколко посоки. Всеки е свободен да ги вкарва в политически, идеологически или конюктурни рамки, но нещата опират до това –как да не повторим тази грешка.

На първо време сгради културни ценности винаги ще бъдат унищожавани. Без значение какво правим, земетресение, пожар или някой неназован неграмотен шофьор, получил куфарче през 90-те ще бутне нещо. Това не трябва да ни натъжава, отчайва или покрусва – напротив, трябва да си извлечем изводи, за да не повтаряме тази грешка.

Та така, въпросът в случая е да си извлечем изводите. Ако институциите не си бяха свършили работата, можеше да им търсим отговорност. Ако обаче не сме доволни от резултата, въпреки че са си ги свършили, както смятам в случая, то явно лостовете им или не са достатъчни, или са твърде много. И свеждаме нещата до двете опции:

Или институциите имат излишно много лостове, които дори да ги използват, сгради културно наследство продължават да се унищожават. Тогава трябва да измислим нови, алтернативни лостове, с които да обществото да се намесва в отношенията между човек без отношение към културно наследство към собствеността му, която е културно наследство. Може би по-деликатни, може би не толкова забранителни, може би стимулиращи, може би по-децентализирани или друго?

Другият вариант е институциите да нямат достатъчно лостове – и да им дадем повече. Може би глобите са твърде ниски? Инвеститорът ще си плати глобата, ще си вдигне грозотията, както се случва на улица „Цар Асен“, и всичко ще е ток и жица. Може би глобите не трябва да са единични, а постоянни, да речем ежемесечни, докато не се възстанови събореното в близък до оригиналния вид? Може би община и/или министерство трябва да навлязат по-активно в ролята си да изземват сгради – и вероятно, после продават на търг, тъй като умението на институциите да се грижат сами за културно наследство, все още е плачевно зле?

А може би това са двете крайности, които имат своите опасности и, всъщност, наистина винаги ще има достатъчно тъпи хора, които въпреки всичко ще си лепят тапетите и бутат къщите, независимо какво – както пияните шофьори с по 200 акта. Вероятно истината е някъде посредата. Със сигурност обаче, въпреки на пръв поглед добрите действия и намерения на отговорните институции, резултатът беше лош. И виновен е само и единствено инвеститорът.

Споделете ни във:

3 коментара за “Институциите си свършиха работата. Но явно имат или много, или недостатъчно лостове

  1. Или пък да се търси наказателна отговорност на инвеститора, когато не спазва одобрения проект и въпреки него бута сграда – културно наследство. Ако го грози една почивка зад решетки от 3-4 години, едва ли ще бута. Наказателна отговорност следва да се носи и от инвеститори, които умишлено оставят паметници на културата да се разрушат като не ги запазват и укрепват.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.