Защо нито размерът, нито металната конструкция на „Голямата базилика“ трябва да притесняват

Актуално Гласове Градът Забравеният град Новини

Конструкцията има функция – да поддържа бъдещия музей и да не пречи на археологията под него, и това е най-доброто решение

„Закриването“ на гледката към католическата катедрала „Свети Лудвиг“ връща историческата ситуация от преди 40 години, когато там е имало къщи

Теодор Караколев

Строежът на музейната сграда над Голямата епископска базилика на Филипопол продължава, а с растежа си, събира и все повече коментари и критики. Като всеки по-съществен и значим публичен обект, тя попада в интереса на широката общественост. Особено в Пловдив, където в последните години обществото показва сериозен интерес към културно-историческото наследство, това съвсем не е изненадващо.

Гражданската активност показа и успешно защити аргументираните си позиции за запазване на Небет тепе в автентичност, вместо хипотетично надграждане с нови конструкции, за чиито вид или размери нямаме доказателства. „Романтичният подход“ в реставрацията, популярен през XIX век, гони възстановяване на обекта във вид, в който евентуално е съществувал преди столетия (дори и никога да не е изглеждал точно така, признавайки си честно сам авторът на тези идеи – френският архитект Виоле льо Дюк). Този период бързо е забравен, макар и у нас да има известни такива примери от социалистическия период с, например, Патриаршеската църква във Велико Търново и др. подобни, а и единични примери преди 9 септември 1944 – също от Велико Търново. В крайна сметка този подход вече е напълно игнориран от всички сериозни архитекти.

Правя това малко отклонение с историческа справка, тъй като е важна за анализа на Голямата базилика в Пловдив. И ако някой е бил на страната на запазването на Небет тепе в състоянието му in situ, и експонирането му само чрез укрепване и оформяне на удобни пространства около него, то трябва да подкрепи и този подход към Голямата базилика.

Какво, все пак, представлява Голямата базилика и какви са предизвикателствата за този обект?

Размерът и мястото

Най-големият проблем е урбанистичен – сградата е в центъра, обградена от други сгради. Как да стане така, че минимално да засяга съседните?

Разбира се, най-лесно, за да не пречи, е да не се построи нищо, нали? Тогава ще има гледка от „Света Петка“ до пощата, от Тримонциум до Католическата катедрала. Ако гледката обаче е нещо толкова важно, то следвайки този принцип честно и абсолютно, трябва да съборим доста сгради, за да има гледки между другите, които сме решили, че са много важни. Или поне, ако някой събори историческа сграда да не тъжим – имаме нова гледка.

Всъщност тъкмо това се е случило в края на 70-те и началото на 80-те. Огромен квартал със десетки по-безлични и много красиви и ценни сгради е унищожен между Католическата църква и днешния квартал зад „Даяната“. Преди това продължението на бул. „Мария Луиза“ е било малка уличка, която е преминавала пред Католическата катедрала. На мястото на днешния широк булевард е имало няколко квартала, с улички, малки кръстовища и много къщи, на нивото на катедралата, а не на ниското ниво, прокопано от булеварда. Гледка и площад пред Католическата катедрала никога не е имало (до 80-те).

Ситуацията до 70-те е като на тази малко по-стара снимка. Между Света Петка (най-долу) и Свети Лудвиг (горе в средата) не е имало гледка, а пред самата католическа църква има квартал, а не площад (снимка: facebook група Акция Фото Пловдивъ)

Днешният втори етаж на Голямата базилика на практика започва от нивото, от което преди това са започвали няколко къщи, разположени срещу католическата църква, а мястото е на практика същото. Между новата сграда и старата католическа църква и преди е имало само няколко метра – малко площадче, плюс малка улица. Площад в миналото се развива единствено в западна посока (в посока Пощата), където, всъщност и сега ще има – пред Базиликата и пространството около бившето католическо училище „Св. Андрей“, сега – известната като сграда на Райфайзен банк.

Дали това се е случило умишлено или случайно, не мога да гадая, тук трябва да отговорят проектантите. Въпросът в случая е, че на практика се възстановява един исторически, далеч по-достоверен към урбанистичната структура на гъстонаселения и гъстозастроен Филипопол, момент. Няма нищо скандално, стига да сме от хората, които предпочитаме музеи пред булеварди.

Издигането на този втори етаж, видимо, не е самоцелно. Макар и да може да се правят тези сравнения, очевидно е, че причината е съвсем различна – експонирането на втория пласт мозайки.

Тук стигаме до същината. След като, надявам се, убедих да се откажем от варианта „да не строим нищо, за да има гледка“, то това, което се построи все пак, трябва да отговаря на нуждите на обекта. Обектът е музей за експониране на мозайките от действително голямата Епископска базилика. Поради голямата си дължина – не ви лъжат, когато ви обясняват, че е сред най-големите на Балканите – тя се нуждае и от съответно добре пропорционирана височина. Няма как да обхванем с поглед мозайките на цялата сграда, ако таваните са 2,80 м.

А мозайките са два пласта. Затова има и два етажа. Няма сложна философия тук. Два отлично запазени пласта мозайки, които искаме да покажем на себе си, на съседите, на света. Отново без преувеличение, толкова добре запазени мозаечни пластове наистина са рядкост. Огромни римски мозайки обикновено се срещат в Северна Африка и по Близкия изток. В Европа също има, но са рядкост – подобна е, например, базиликата в Аквилея (сравнително близо до Венеция в Италия). Там над тях има средновековна сграда, която предпазва мозайките. Богато мозайки има и в България – в Кюстендил, във Варна, в Кабиле и по много други места. Размерът и нивото на запазеност обаче са несравними с пловдивските.

Може би най-близко в региона до пловдивските са мозайките в намиращия се в днешна Северна Македония античен град Стоби. А запазени два пласта един върху друг наистина са огромна рядкост. Трябва да сме наясно, че говорим за наистина сериозен и важен обект, чието включване в градската история е задължително, ако ни пука поне мъничко за градската история.

В този смисъл експонирането им в цялост, и експонирането и на двата пласта (които сами по себе си са в различен стил и демонстрират преход от една визуалност към друга в ранното християнство) е напълно оправдано.

Все пак, ако градът е чак толкова пък толкова гъсто застроен, че желанието да се експонират и двата пласта мозайки в такава висока сграда, която хипотетично се натрапва на погледа, ще пречи – не можеше ли да построим музея на друго място? Категоричното ми мнение е твърдо не. Защо? Нека се върнем на казуса с Небет тепе. Експонирането in situ – археологическите структури се показват там, където са намерени така, както са намерени – след, допустима, консервация и реставрация. Да се премести цялата тази църква на ново място би било лъжа, спрямо нейната история, спрямо историята на града. Бихме създали една „романтична реставрация“ на мозаечния под на едно ново място – а не там, където той наистина е впечатляващ, както е впечатляващ Форумът, Римския стадион, Античния театър – в сърцето на града, демонстрирайки историческото напластяване на Пловдив. Трябва да подчертая, че в дадени случаи такива премествания са допустими, но случаят не е такъв.

И накратко: Отказът да покажем мозайките би бил наистина странен. Ежегодно има няколко случая, в които градът се възмущава от дадени инвеститори, които унищожават археология при строежа на новата си кооперация. Ако не искаме новия музей – който, както видяхме, съвсем обективно няма как да е по-нисък, тъй като ще е безсмислен, и мозайките няма да могат да се възприемат в цялост – просто щеше, като град и общество, да се превърнем в поредния невеж строител, зариващ история – в случая не антично кръстовище или фундаменти на къща, а един от най-ценните обекти на Балканския полуостров.

Конструкцията

Другата основна критика, която се появява в общественото пространство, е свързана с конструкцията на сградата. Най-вече от естетическа гледна точка.

Коментар по този въпрос е трудно да се прави – сградата все още е в строеж, а коментар за една завършена сграда и нейната естетика може да се прави, извинявам се, че трябва да кажа нещо толкова очевидно, но явно нужно – чак, когато тя е завършена и нейната естетика може да се види.

Конструкцията е метална. Сравнява се с производствено хале, с хипермаркет, с какво ли не. Необяснимо защо.

Тъкмо в годината на 100-годишния юбилей на Баухаус е малко иронично да се критикува дадена сграда, че била с „индустриална архитектура“. Тъкмо Баухаус, както и много други, успоредно развиващи се тенденции (работата на Петър Беренс в AEG, на руските конструктивисти в и около ВХУТЕМАС и много други), пратиха световната архитектура в един нов свят, в който „индустриалното“ не е обидно или лошо, а функционално, в което може да се търси и естетика. Историята на архитектурата е дълга и сложна и няма да се спирам на нея, но истината е това, че живеем в епоха, в която тези разделения са безсмислени, тъй като основата, на която всички стъпваме, е сградата да е функционална – тя да изпълнява ролята, за която е създадена.

Firmitatis, utilitatis, venustatis. Трите принципа на римския архитект Витрувий, които всяка добра сграда, без значение от нейния стил, би трябвало да изпълнява. Firmitatis – да бъде стабилна, каквато се надявам, че ще бъде, utilitatis – да бъде функционална, каквато, поне за момента, изглежда ще бъде, като музейна сграда, и venustatis, да бъде красива, естетически издържана, добре пропорционирана. Това, докато сградата се строи, няма как да се каже категорично.

Но все пак,  какво да кажем от това, което се вижда до момента. Металната конструкция има своята функция – да поддържа сградата. Функционално това е материал, който позволява създаване на големи пространства, без множество тежки колони. Все пак, тъй като вторият етаж ще бъде доста тежък, а част от сградата ще поддържа и публично пространство (площадче пред Католическата църква), има и няколко бетонни колони. Сградата не трябва да пада, нали така?

Въпросът е къде и как се използва тази конструкция. Въпреки… или всъщност тъкмо, поради възможностите си, металните конструкции се използват изключително често в музейни сгради. Особено, когато те са в среда, свързана с археология.

Един от фундаменталните принципи – да се върнем на Небет тепе – е новите конструкции да се отличават от автентичните. Използването именно на металната конструкция, която се облицова с други плоскости, не имитира по никакъв начин старата базилика. Дори формата на сградата не повтаря трикорабна базилика, както първоначално уж изглеждаше.

Тъкмо поради търсения ефект за ярък контраст между новото, сиреч неавтентичното, и автентичното, металът и стъклото са масово използвани в новите музейни сгради. Тъкмо това е духът на Венецианската харта, която толкова много изтъквахме, когато коментирахме Небет тепе. Документ, обогатен и разширен с няколко други, също свързани с ЮНЕСКО и ИКОМОС – Документът за автентичност от Нара (Япония) и Хартата от Бура (Австралия), които именно изтъкват ценността на автентичния материал, който не просто трябва да бъде запазен, а не трябва да бъде „надграждан“ със заблуждаващи елементи.

Така че използването на съвременни материали за създаване на защитна структура на мозайките – които, надявам се, се съгласихме, че не трябва да зариваме – е не само препоръчително, то е задължително.

А в метала няма нищо лошо. Т.нар. „Желязна църква“ Свети Стефан в Истанбул е прекрасна културна ценност сама за себе си, и между другото, далеч не е уникална, подобни църкви има на много места по света. Това, че е с метална конструкция не я прави нито по-малко църква, нито по-малко красива.

Що се отнася до музейните сгради – съвременните музеи масово използват този контраст. Един от интересните музеи в Рим е този, в който е поставен Олтарът на мира. Издигнатият от Октавиан Август монумент е изкопан в началото на миналия век в гъсто застроена част на Рим. Самото му изваждане под земята е уникално постижение, тъй като, за да не се срутят съседните сгради, земята е била замразявана по време на разкопките. Олтарът е преместен на друго място, за което е изградена специална сграда. Първоначално издигнатата сграда е разрушена през 2006 година и на нейно място е издигнат съвременният музей, проектиран от Ричард Майер – един от най-знаменитите съвременни архитекти, носител на куп награди, включително Прицкер. Конструкцията на сградата почти изцяло е от стъкло и метал по фасадите, със съвсем малки изключения. Сградата понася известни критики, но ги преживява и до днес е един от символите и задължителните места за посещение в италианската столица и пример за музейна архитектура.

Олтарът на мира в Рим – музей с предимно метална конструкция

Друг нов музей, с много по-малко намеси, но отново със стъкло и метал, е възстановената малка църква „Санта Мария Антиква“. Тя се е намирала в самия римски форум и има интересна архитектура и стенописи от ранната история на християнството в самото сърце на Рим. Входът и различни защитни съоръжения са изградени именно със стъклени и метални конструкции, които отличават новото от старото, в духа на запазването на автентичното.

Санта Мария Антиква в Рим – с вход и защитни покрития от стъкло и метал

Огромният нов музей на Акропола в Атина, също използва изключително много метал. Стъпвайки върху антични останки, основите му са с тежки бетонни колони, поставени на точно определени места, за да не нарушават археологията отдолу. Нагоре обаче конструкцията се развива все по-леко, именно с метални греди и много стъкло.

Основите на музей Акропола в Атина – бетонни колони стъпват върху археология

И така, като всеки друг уникален обект със своите проблеми – както в по-далечната история, така и в съвременната градска структура, всеки архитект или екип архитекти и съветници експерти, се стремят при създаването на музейни сгради, да измислят свое собствено решение.

По-горните етажи на музей Акропола – метална конструкция и обилно остъкляване

Паралел можем да начертаем и с вписването в градската среда. Кварталът около Партенона е гъсто застроен. Музеят е огромен и поради тази причина всъщност засенчва и се издига над всички останали сгради, променяйки уличния силует коренно и скривайки гледката към тях.

Музеят на Акропола – закривайки сграда зад него – гледните точки в другите посоки са идентични в гъсто застроения квартал

Друг е примерът – също, бих казал успешен, с музея Нарона в Хърватия, издигнат върху античен храм. Там в съзвучие с друг музеен подход, сградата не е обилно остъклена, а затворена зад плътни стени (както, вероятно ще бъде в голяма част и пловдивския музей). Идеята е, че по този начин експонатите са поставени с изкуствено и добре контролирано осветление, а не на различното в различни часове и атмосферни условия естествено външно осветление. Но в Хърватия отново имаме строеж на нова сграда върху съществуваща археология, изпълнена по адекватен и приемлив начин. Интересен музей бе открит наскоро и в Лондон в подземие на нова бизнес сграда – т.нар. Митраеум, храм посветен на бог Митра, също експониран като част от друга сграда в центъра на английската столица.

Музеят Нарона в Хърватия – с плътни стени, избягвайки външното осветление

Примерите са много – и пловдивската сграда по никакъв начин не отстъпва от световната практика. Дори, донякъде, и от качествената местна – с метал и стъкло, и естетически издържано е, например, покритието на външните стенописи на средновековната църква на Кремиковския манастир в София.

Крайният резултат от Голямата базилика няма как да се коментира в момента. Музеят трябва да бъде завършен, обзаведен, да се разгледа подредбата му, разказът, вътрешният дизайн, текстове и тн. Да се погледне в цялост. И това ще стане още тази година. Твърдо съм убеден, че в свършената до тук работа има много повече плюсове, отколкото минуси и до голяма степен критиките за размера и конструкцията са напълно несъстоятелни – особено, ако излизат от устата на загрижен за историята и автентичността човек.

Споделете ни във:

26 коментара за “Защо нито размерът, нито металната конструкция на „Голямата базилика“ трябва да притесняват

  1. Мисля,че за да има хармония,втория етаж на базиликата трябва да е с формата на покрива на църквата

  2. От пръв поглед четейки пространния анализ на автора се натрапва усещането за обвързаността му с осъществяването на проекта! Ако така са разсъждава ли архитектите на Париж, Лондон и други съвременни мегаполис при модернизирането им през 17-ти,18-ти и 19-ти век, сега те едва ли биха имали този просторен и грандиозен рисунък! С две думи. Америка за България дава парите и като резултат имаме (не разбирам намесването Баухаус стила) една тромава, недомислена и натрапваща се в пространството между църквите Света Марина, Свети Людовик и Света Петка, закриваща погледа по булевард Княгиня Луиза почти до края и! Очаквам подобна адвокатска пледоария в защита и на строящия се хотел срещу църквата Света Петка върху регулацията на булеварда с двадесетина метра!

  3. Всичко в тази сграда трябва да ни притеснява. Не е нужно да се напишат толкова празни думи за да се прикрият липсата на каквато и да е инженерна мисъл в конструкцията. Все пак това е метал, видимо преоразмерен многократно. Дори фасадата не е съобразена със съществуващите стълбове за улично осветление, които са само на 50 cm от нея.
    Едва ли слвд като бъде завършена сградата ще бъде повод за хвалебствия.
    За съжаление това ще остане в историята като поредния паметник на алчността и глупостта на управляващите града. Та те не знаят даже колко пари ще им трябват за да я построят … Но … 27.10 наближава …

  4. 1/ Улицата пред католическата катедрала никога не била “ малка уличка“
    2/ Вярно е , че пред нея на същото ниво имаше фамилни къщи, НО всички те бяха на на един приземен полуетаж и един жилищен етаж. Височите им не надвишаваха 1/2 от височината на катедралата.
    3/ Сравнението на металната конструкция с църквата Св. Стефан в Истанбул си е чисто безочие.

    1. Цялата напомпена пропаганда си е чисто БЕЗОЧИЕ, както казваш, не само трета точка. Прав си за поредицата еднофамилни къщи отсреща на „малката уличка“ (?!? а? А?) че си бяха съвсем в мащаба на Католическата махала, не по-високи от средата на Катедралата. Прав е и един коментатор, че за да се покажат дълбоко намерени находки – мозайки и др. НЯМА НУЖДА ОТ ВИСОКИ ПРЕВИСОКИ ХАМБАРИ.
      Я малко по-скромно, американци, тук не са ви ПРЕРИИТЕ.
      Ако не ги загащим овреме те може във височина седемнайсет етажа да дигнат с ИМПЕРИАЛиста, че уж да подслонят върволиците туристи, посещаващи Осмото Чудо на света.

  5. Do d-r STANKOV: КАЛИНКАТА на краставичари краставици продава! каза:

    Д-р Станков отлично го уцели САМОЗВАНЕЦА (АрхитекТурски Модернизъм в Българистан се казва Фондацията му -субсидирана от ония същите софиянски лелки като МентеSORRY “образованието“ май-май; или от “Пловдив За ЕДНО” меката китка Асан) какво,че:
    цит. „(не разбирам намесването Баухаус стила)”.
    Нищо общо разбира се, никакъв БАУХАУС освен че са му били платили да организира изложба за годишнината, та сега под път и над път се “само-споменава” кокетничко.
    „Печели Точки“.
    Нейсе.
    ПРОДАЖНА “журналистика” е тая, за жалост, там е бедата, перо ЗА ПРОДАН.
    Седем тезиса за събаряне на Партийния? ама ако снесеш двойно, ша ги пра’им ДЕСЕТ.
    Да са гледат стадата по планинския склон надвечер, еха! (Е, ако е чист въздуха, де…)
    Тъкмо такава забележка прави първият коментар. Че “авторът” пропагандист е КАЛИНКА.
    Както впрочем в управлението повсеместно командват калиноидни не много вежи РабФаковци.
    Заглавието ми тук загатва, че баш този недоучил “СПЕЦ” при наличието на прочутата пловдивска архитектурна колегия, на Съюза САБ и на Камарата КАБ си позволява да поучава и раздава оценки без да е ПОЛУЧИЛ ЗАДОВОЛИТЕЛНИ ОЦЕНКИ в никой от архитектурните Факултети, па даже и от килийната АМТИ+И+Цирк+Архитектура в сградата на Първа Девическа.
    На краставичари краставици продава Теодор Кара Кольов, Калинка Хонорис Кауза (помним Менда, и Камата!)
    Арогантен НАХАЛ, но поне да умееше да пише, а то – логорея, многословие, словоизлияния и словоблудство, както каза някой горе. И ЛЪЖА.
    Следващият коментар критикува конструкцията, но ще възразя, че преди всЕкакъв “инджинеринг” една сграда върху белия лист на чертежа се сътворява от АРХИТЕКТ.
    А е прав колегата, че “след като бъде завършена сградата” много лесно можем да си я представим, да не би да пасем трева. ХАМБАР. ПРАЗНОТА. Както и Мегдана-пустиня.
    Та, с Америка За БГстан, със САРБ (Селянки за Амер. Разви. на Б.), с РежимаБоБоТРИ – ЧЕТИРИ – до 27 окт., Ура!

  6. „Голямата базилика“ или наричана още „Кауфланд в центъра“ ще остане за поколенията като една от огромните архитектурни и финансови грешки на Пловдив. Как се стигна до това нещастие ?

    Стигна се по следните причини:

    1. Не бе направен архитектурен конкурс.
    Фондация „Америка за България“, която дари 5 млн долара за обекта, си избра архитект. Тотев в случая беше просто безгласна буква.

    2. Архитектурното бюро е софийско и очевидно се състои от хора, които или не са стъпвали в Пловдив през живота си, или са били в нетрезво състояние , когато са били тук. Резултатът е едно отчайващо несъобразяване с духа и спецификата на града и налагане на архитектурно решение, което буквално убива самото място.

    3. Нямаше никакво обсъждане на проекта от пловдивските граждани и пловдивските архитекти. Никой не организира такова обсъждане, защото явно мнението на пловдивчани не беше важно в случая и можеше да бъде пренебрегнато. А пловдивчани са тези, които всеки Божи ден , искат или не искат , ще трябва да гледат тоя Ноев ковчег и да го търпят.
    В случая Иван Тотев постъпи като диктатор, което не му е за първи път.

  7. Снимката, не е от 70 те години – тогава, пред Катедралата имаше площад „Хан Крум“, унищожен някъде 80 те години.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.