Дългият път на арх. Христо Пеев: От заточеник в Царска Русия до молби към БКП да не му вземат къщата

Актуално Градът Забравеният град Култура Новини

Архитектът прекарва година и половина като заточеник близо до Сибир, после става част от полк, участвал в битката при Добро поле

Пеев строи някои от най-красивите пловдивски къщи, но остава запомнен с научната си дейност

Теодор Караколев

Преди време на страниците на „Под тепето“ ви разказахме за архитект Христо Пеев. Известен на обществеността повече с дейността си по изучаване и опазване на Старинния Пловдив, той е едно от най-важните имена в националната история. В предходната статия се опитахме да ви покажем част от неговата архитектурна дейност, която също е изключително ценна и интересна – извън работата му като изследовател.

Самият той обаче има и интересна лична, освен професионална съдба, тема на следващите редове.

След Освобождението, архитектите, които работят у нас са завършили в чужбина. Първоначално това са чужденци, а постепенно българи също се образоват зад граница, след което се връщат у нас. Чак през 1943 година се открива истинско архитектурно образование в България. Дотогава всички архитекти са завършили зад граница – най-вече в Германия, но също в Чехословакия, Италия, Франция и др.

Христо Пеев попада в тази група, но има малко по-нестандартен път. На първо време той заминава да учи в Царска Русия. Това става през 1911 година. По това време мнозинството българи учат на Запад.

Пеев е роден на 16 август 1893 г. От родното Анхиало (Поморие) семейството се мести в Чирпан, където Христо учи начално училище, а завършва гимназия в Пловдив. През 1911 година той заминава за Царското училище „Петър Велики“ в Санкт Петербург, където учи няколко семестъра. За пръв път прекъсва през 1912 година, когато взема участие в Балканската война. След това се връща, но само до следващия още по-голям военен конфликт. Избухналата Първа световна война обаче обръща нещата за него по неочакван начин.

През есента на 1915 година той е изпратен като заточеник в Сибир (поне по неговия запис) – по това време Русия е враг на България в Първата световна война, след като на 19 октомври ни обявява война. Българите са нежелани, и Пеев пострадва от това. Шокиращ е и периодът – той прекарва там година и половина. Заточването му, както сам пише, е тъкмо поради българския му произход. Документални сведения да има общо с по-късната комунистическа революция няма. Той прекарва живота си в селото Уст-Цилма – което, все пак, въпреки записките му, всъщност не се намира нито географски, нито политически в Сибир. Селото не е много на изток, но е в един от най-северните краища на Русия.

Все пак Пеев успява да се завърне в България. Дори взема участие във войната, записвайки се в 28-и пехотен стремски полк. Този полк взема участие в битките при Добро поле. След разформироване на полка, през 1919 година за няколко месеца Пеев се занимава с местната водно-инженерна служба през 1918 година, където е стажант. През 1920 година пък става стажант в частно инженерно бюро. След това обаче той решава да завърши своето образование – задраскал като вариант опцията да отиде в Съветска Русия, вече се насочва на запад.

Изборът му попада в едно от училищата с най-много българи – Висшето технически училище в Дрезден, където заминава през 1922 година. След разменени множество писма и молби, той издържа няколко приравнителни изпита, след което се и дипломира през юли 1923 година. Част от кореспонденцията с Дрезденския университет се пази в архива на училището. Тъкмо там Христо Пеев пише своя автобиография, в която описва премеждията си в Русия през Първата световна война.

Повече за работата на арх. Христо Пеев като архитект – тук.

След дипломирането си, връщайки се в България, в средата на 20-те, през 30-те и част от 40-те той строи много от красивите модерни къщи в Пловдив. Той се интересува от история и към края на 30-те вече работи ако и сериозно по труда му за „Пловдивската къща“, който първоначално издава именно в Германия на немски език.

Животът му в новата България след 9 септември 1944 година обаче не е никак лек. Живеейки в голяма къща, той е обект на интерес от държавните власти и Българската комунистическа партия. В Държавен архив – Пловдив се пазят няколко документа, в които той моли да не му бъде отнемано половината жилище, тъй като работата му като архитект и изследовател изисква той да има кабинет за работа. Влошеното здраве също пречи на работата му. В друго писмо той моли за средства да пътува до София за да работи по издаването на негов научен труд, но му е отказано. Така, след боледуване и отритнат от властите, той умира през 1956 година. Довършването на неговия труд и работа остава в ръцете на колегата му Емил Момиров.

Пресниманите документи са от архива на Технически университет – Дрезден / Archiv TU Dresden

Снимките и информацията се публикуват със съдействието на фондация „Български архитектурен модернизъм“

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.