Градските музиканти

Актуално Гласове Градът Живот Култура Новини

„Най-лошото нещо може би е излишната  гордост. С нея никога не си свободен и не можеш да оцениш това, което имаш“

Ани Велкова

„ Добър ден, ей тука до Вас на пейката гледам местенце има, може ли да седнем? Да, благодаря Ви”, казва китаристът, дядо с тексаска шапка, сяда и оставя китарата облегната. Колегата му бръква в раницата, изважда един сгъваем стол, не сяда на него, оставя си нотите там, приглажда ги, сетне пак бръква, изкарва този път каберне, и петнадесетина пластмасови чаши. Всичките те, както са една върху друга, разпределени между трима ни и в следващите минути се наслаждаваме на лекото похъркване на булеварда, задавено от тълпите в Стария град.  Идилия…

– Откога свирите? – питам.

–  Във Филипопол ли? Аа, откакто се помня! Завършил съм Академията преди 30 години, иначе и да съм си тръгвал някога от града, то е било, за да свиря, връщал съм се пак, за да свиря. Обиколил съм половин Европа, четвърт Азия, след седмица и половина заминавам за Канада… Абе, не ме слушай, майтапя се, хайде наздраве! – казва и аз се сетих как преди три години ги бях видяла точно до църквата Свети Константин и Елена и по завъртяното ,,R‘‘ в песните им бях се излъгала, че са чужденци.

Двата гълъба пред краката ни взеха да приближават опасно близо стола с нотите. Колегата изкарва един сандвич, насочва го като пищов и стреля отвисоко с няколко трохи зад гърбовете им, да се освестят малко. Сетне подаде още едно ,,оръдие” на дядото до мен и подхвърли още веднъж око към настъплението.

– Ей, и това албумче ми е изфалшифицирано – и той ми го подаде. Вътре имаше снимки на него самия от Мюнхен, Тайланд, Милано, някакви австрийски села, чиито имена не успях да запомня, Китай, Ню Йорк… –  Ех, тук как щяха да ме изгонят – посочи ми той една снимка от Корея. – Не можело да се свири на площада, и толкоз! Тук пък са правели жертвоприношения – ставаше въпрос за една пирамида в Амазония- В Америка е имало цивилизация много преди индианците, но никой не е изследвал района достатъчно. Тук пък беше голям купон, с един испанец си говорим на родните езици, как се разбрахме кой какво вино предпочита не знам… – той продължи да отгръща страниците и да ми разказва историите си. Абе, майтапя се, не ме слушай, изфабрикувано е всичко хехей!- засмива се и се пресяга към китарата сякаш да я побутне и тя да потвърди – Много хора, като съм им разправял, започват да завиждат, да Ви кажа. Язък, че живеят в този град. Апропо, Вие оттук ли сте?

– Да. И по-скоро Ви се удивлявам, а не завиждам. Вие сте свободен човек.

– О, да свободен съм, не мога да го отрека. Мине, не мине, спестявам си по някой лев, казвам чао на жената и тръгвам. Където съм си поискал, там съм бил. Ето сега, синът ми е купил билети, отивам отвъд океана… Знаете ли, може би не са били надалеч тези хора, затова така завистливо разсъждават. Даа… Пардон, милейди, ние трябва да тръгваме. – свалят ми шапка, събират столчето, нотите, вдъхновението ми оставят само и преди да станат, музикантът добавя – Най-лошото нещо може би е излишната  гордост. С нея никога не си свободен и не можеш да оцениш това, което имаш, не можеш да бъдеш и  щастлив. И тая китара ще го потвърди.–грабна я и тръгнаха. Двата гълъба кацнаха и се завъртяха по плочките.  После видях двамата китаристи пред ,,Балабановата къща”, размихме си по една усмивква и сваляне на шапка. А някъде отвъд шумяха булевардите и някъде тук оставаше музиката.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.