Балетът на Операта танцува върху ножове на Откриващия уикенд на Пловдив-ЕСК 2019 (СНИМКИ)

Актуално Гласове Култура Новини

Под тепето надникна зад кулисите на премиерната за България и единствена в света танго операта „Мария от Буенос Айрес“ от Пиацола

Каним ви на сцената за среща с режисьора Веселка Кунчева в разговор за най-лесното,  най-трудното и най-интересното в работата

Таня Грозданова

Никога една тайна не бива да се разкрива докрай, а в този случай няма и как да го сторим. За сега знаем само, че наистина ни очаква една взривоопасна вечер в Пловдивската опера на 13 януари. Тогава тези, които успеят да видят премиерния спектакъл „Мария от Буенос Айрес“ от Пиацола ще са се докоснали до магията на едно абстрактно произведение, което уж няма сюжет, но ври и кипи в тайнствената смес от звук, жест, танц, танго…

Под тепето надникна зад кулисите на премиерната за България и единствена в света танго операта и сега ви каним на сцената за среща с режисьора Веселка Кунчева, която не се нуждае от представяне. И така срещаме Царицата на Куклите в Операта, измъкваме я за няколко минути от усилената репетеция, а тя си признава пред репортера ни, че не може да танцува танго, но само защото не е опитвала. Няма проблем, защото си има хореограф, с когото в тези танци търсят конкретен смисъл и заедно се опитват да да ги поставят на  правилните места и по правлиния начин.

Как се чувствате в Операта?

Прекрасно се чувствам, защото всичко е музика. Има една енергия, която носи тази музика… В „нормален“ театрален спектакъл това нещо не съществува. Начинът на работа е доста по–различен. Хората, с които работя са прекрасни. Наистина са изключително всеотдайни, работливи, талнатливи и настина се чувствам прекрасно!

На този етап можете ли да кажете кое е ви бе най-лесното до момента, кое най-трудното и кое най-интересно тук?

Най-лесното беше да се настаним там, където трябва да живеем (смее се).

Най-трудното? Може би беше да реша как да навържем тези три линии, които се опитваме да прокараме. Това не е обикновена опера, тя е безсюжетна и се разчита много на символи и метафори, които са заложили авторите. Трябваше някак си да съберем тези символи, които те са заложили вътре и да ги съчетаем с това, което са искали да кажат. Доста търсихме каква е целта на това танго, защо е написана операта изцяло в поезия, която е изключително абстрактна… И мисля, че най-трудното беше да се изчистят тези три линии.

Едната линия, която върви, е асоциацията с Иисус Христос. Авторът залага в образа на Мария от Буенос Айрес страдалчеството на Иисус Христос и много залага на неговото убийство. Как хората го убиват и после си я (Мария) искат отново, за да ги възроди.

Второто, което се опитваме да извадим е линията на тангото, защото тази опера се пише по повод смъртта му. Пиацола въвежда бандонеона, който да съживи тангото и успява да извади тангото от улицата. В един момент тангото се е преврнало в символ на проститутки, на много нишите прослойки от обществото.

И третата линия, която се опитваме да задържим в тази многослойност на това произведение, е линията на изкуството, без което ние хорта не можем да живеем. И което ни държи духовно живи!

През цялото време държим тези три линии. В спектаклите, в които съм работила си върви една линия и върху нея се наслагват слоеве, но тук трябва да вървят три линии. Аз си го представям като камшик, който трябва да задържиш, да не изпуснеш някоя от нишките, защото тогава ще се загуби смисъла.

Най-интерсното беше от тази безсюжетна творба, която наистина разчита само на човешките сетива, да се оформи сюжет, който все пак да има една история, възможна да следи, и тази история не да унищожи авторите, а да ги уплътни. Някак си по-лесно да влезе в нас, да ни изясни проблемите, с които са се занимавали.

В тази връзка, това не е ли още по-голяма отговорност заедно с премиера за България в откриващия уикенд на ЕСК, точно това произведение и очакванията на публиката?

Да, очакванията на публиката – това няма как да се избегне. Има очаквания, когато всеки си нарисува нещо в главата и ако това се сблъска, а то неимоверно ще има сблъсък и човек не винаги е отворен да приеме другото. Тоест надявам се хортата да нямат конкретни очаквания, а просто да дойдат и да се потопят в това, което сме създали.

Не ме притеснява това, че откриваме, по-скоро притесненията ми са свързани с това, дали ще изведем правилно нещата, дали ще успеем емоционално да докоснем хората, дали ще успеем да им дадем нашите въпроси… Защото аз вярвам, че театъра, операта, изкуството въобще – работата му е да задава въпроси, а не  да дава готови отговори. Нашата работа е непрекъснато да я държим тази душа будна, жива. Жива! А въпросите държат човека жив.

Какво ново създадохте чисто предметно, технологично, или като процес за този спектакъл?

Предполагам, че всеки от нас си има свое собствено постигане, преодоляване,  защото е много важно. Аз вярвам, че всяко ново нещо, което правим трябва да е предизвикателство и ние хората трябва да минем една граница  още и още, и още. В никакъв случай не трябва да оставаме на едно и също ниво.

За мен най-трудното нещо, което надява се, че накрая все пак ще успеем да го изведем е тази многослойност, която върви на сцената. На места по три реалности, които съществуват. Самата опера е смесица от реализъм и сюрреализъм. Най-важното за мен постижение, което имам в този спектакъл като режисьор, е наистина успях да изградя тази многослойност вътре в него, което до сега никога не съм правила.

Видях едни много специални танцови обувки с ножове отпред?

С тези обувки, унищожаваме бандонеона, тоест не ние, хората. Знаете, че това е първата нормална примитивна човешка реакция, когато дойде нещо ново. Човек се съпротивлява, иска да го унищожи и да си остане във старото и това се случва и в нашия спектакъл. Хората го унищожават, но след това липсата, тази която остава в теб и започваш да търсиш защо, защо, какво липсва… Това вече ги принуждава да започват да търсят и да искат новото да се върне.

Сценографитята?

Доста действени неща има сценографски, което е много важно. Все пак това е опера, действена. Генерално решението на сценографа, което сме обсъждали е –  работим на нива. Действието се развива на три нива и търсим такова визуално усещане като в ада, защото Буенос Айрес, този които описват е наистина като дъното на ада.

Искате ли да кажете нещо, което никога никой не ви е питал?

Това което изключително много ме държи в едно непрекъснато състояние на неспокойство е точно тази линия на Мария от Буенос Айрес, която символизира изкуството. Изкуството, което ние наистина, поне съдейки по живота, който живеем, понякога си позволяваме да опорочаваме. Да го принуждаваме това изкуство да проституира, да го принизяваме, да си говорим, че важен е хляба, не толкова тези неща… Това ме вълнува, непрекъснато се занимаваме с тези въпроси и съм много щастлива, че някак си в спектакъла е заложено, самите автори са го заложили. Надявам се ние успяхме да го изведем, че изкуството не може да умре, че то винаги е живо.

Изключително щастлива съм, че имах шанса да работя с тези хора, имах шанса това приключение-предизвикателство дами се случи, което на мигове щеше да ме погълне. Имах чувството, че може и да не изляза, и за мен това е едно ново стъпало не само в творчески план, а и в личен. Защото задаването на тези въпроси предизвика и мен да си задам доста въпроси за живота, в който живеем.

Споделете ни във:

Подобни статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.